Читать «Жената жерав» онлайн

Патрик Нес

Жената жерав

„Когато аз намереното зърнах,

небето със звездите се обърна.“

The Decemberists

В сънищата си тя лети.

Бележки и благодарности

Оригиналната история за жената жерав — която, между другото, няма нищо общо с историята, която Кумико разказва в трийсет и двете плочки — е японска народна приказка, която съм знаел през целия си живот. Чух я за първи път, когато бях малко петгодишно русо момченце, разказа я учителката ми в детската градина в Хавай. Името й беше госпожа Нишимото и аз я обожавах с лудата отдаденост, на която са способни само петгодишните. Прекрасен човек и учител, тя умееше да разказва така, че разказаното да остане в теб завинаги — така стана и с приказката за ранения жерав.

Не съм единственият, вдъхновен от тази история. „The Decemberists“, най-великата музикална банда на света, я използват във великолепния си албум „Жената жерав“. Епиграфът на моя роман е цитат от текста на песента „The Crane Wife 1&2“, написан от Колин Мелой. Ако никога не сте си купували музика на „The Decemberists“, искрено се тревожа за вас.

Скоро след като направих така, че любимото хоби на Джордж да бъде изрязване на форми от страници на книги, един напълно необвързан с книгата ми човек ме насочи към изключителните творби на Сю Блекуел (www.sublackwell.co.uk). Да се сравнява онова, което Джордж прави, с онова, което прави Сю, е все едно да сравняваме отпечатъци от пръсти с работи на Кандински. Не съм имал предвид никакво сходство между двамата, но обърнете внимание на произведенията на Сю, сериозно ви говоря.

Благодаря на Франсис Бикмор, Джейми Бинг и на всички страхотни хора в Canongate. Благодаря на моята агентка Мишел Кае, на която не й мига окото, независимо с какъв неконвенционален проект й цъфвам на прага всеки път. Поднасям благодарности също на Андрю Милс, на Алекс Холи и на Денис Джонстън-Бърт.

I.

Онова, което всъщност събуди мъжа, беше самият отвъден звук, натрошил на късове скръбната ледена нощ, паднал на земята, за да прониже сърцето му и да остане в него завинаги — вечен, неразтопим — но, верен на природата си, мъжът реши, че мехурът му се обажда.

Сгуши се под завивките и се вслуша в себе си, за да провери доколко спешен е случаят. Достатъчно спешен. Въздъхна. Все му се струваше, че на четирийсет и осем години е още твърде млад, за да трябва да става толкова често нощем и да облекчава нужда, присъща на старците, но в момента явно за сън не можеше и да се мисли, докато въпросът не бъде решен. Ако побързаше, може би дори нямаше да се наложи да се буди напълно. Добре тогава. Така. Хайде. Ставаме и към дъното на коридора.

Ахна, когато стъпи на пода на банята, безмилостно студен под босите му стъпала. В помещението нямаше радиатор, а само едно мистериозно плоско нещо на стената — така и никога не успяваше да го опише адекватно, когато го питаха — което, веднъж включено, се нагряваше така, че не можеше да се пипне, а в същото време парадоксално не затопляше въздуха наоколо. Заричаше се да се справи с този проблем още от деня, в който се премести тук след развода, но от тогава бяха минали вече девет години, течеше десетата, а ето ти го на, все така изстиваше гол пред тоалетната, а пръстите на краката и удивително нежната кожа на стъпалата му все така мръзнеха.