Читать «Жената жерав» онлайн - страница 96

— Няма да правя сцени, Джордж? От това ли се боиш?

— Ами боя се, да — отвърна Джордж, мъчейки се да звучи овладяно. — Всъщност, точно от това се боя.

— Е, няма да правя?

Джордж я погледа още миг мълчаливо в старанието си да разбере какво в действителност прави тя тук. Ужасяващият трик на светлината от прозорците на кухнята отново караше очите й да светят в зелено.

— Рейчъл…

— Виж, разбирам — прекъсна го тя. — Разбирам, че сега си с Кумико, Аманда каза, че вече живеете заедно, а наоколо като в свои води снове един турчин и разправя, че по-късно вечерта предстояло да съобщите нещо важно на гостите…

— Рейчъл…

— Просто казвам, че разбирам, окей? Нищо не се опитвам да постигна? Виждам колко си близък с нея? Виждам, че тя сигурно ти дава всичко онова, което аз не можах да ти дам? Онова, което, по всичко личи, не мога да дам на никого? — Рейчъл направи гримаса, загледа се в студената лунна светлина над главата на Джордж и той шокиран видя, че тя всъщност се опитва да не заплаче. — Така объркана съм напоследък, Джордж? Когато бяхме заедно, така и не успях да ти се отдам така, както ти ми се отдаде. Не мога да се отдам на никого. И съм сигурна, че ти точно заради това ме изостави…

— Ти изостави мен…

— И сега вече си заедно с тази екзотична друга жена, и тя е всичко, което аз не съм. Очевидно, тя е всичко, което аз искам да бъда? Красива…

— Ти си красива, Рейчъл, не се превземай…

— И умна, и талантлива…

— Ти също си такава…

— И добра.

— И явно тя просто може да се отвори истински пред теб — сега вече Рейчъл го гледаше в упор, немигащо. — Явно може да ти даде в отговор всичко онова, което ти даваш на нея.

Джордж установи, че устата му е пресъхнала. Смотолеви нещо.

— Моля? — попита Рейчъл.

— Казах, че тя не ми дава всичко свое.

— Така ли? А тъкмо си мислех, че двамата изглеждате толкова щастливи?

— Ние сме щастливи…

— Но тя крие нещо?

— Рейчъл, нямам намерение да водя подобен разговор с теб…

Тя направи още крачка към него. Джордж твърде късно си спомни, че трябва да отстъпи крачка назад.

— Но как така е по-добра от мен? — попита Рейчъл.

После пристъпи още по-близо, толкова близо, че Джордж усети аромата й, усети парфюма, който отключи всички спомени, в които целуваше шията на Рейчъл, нейната твърде млада шия, която изобщо не съдържаше в себе си обяснение на причината, поради която мъж като него изобщо би могъл да я целува. Усети и виното в дъха й. Зловещият зелен отблясък в очите й не беше угаснал, но тя си беше все същата Рейчъл, красива и брутална.

— Опитвам се да се променя — прошепна тя. — Не знам какво става с мен. Искам да давам. Така и никога не съм давала, Джордж? Само съм взимала? Но сега, когато искам да давам, няма на кого…

Тя рязко се приведе към него, за да го целуне.

Той се дръпна назад, може би не толкова далеч или толкова бързо, колкото би трябвало (вината за това го прониза внезапно) и в резултат се получи не толкова целувка, колкото мигновен сблъсък. Рейчъл не повтори опита си, но когато отстъпи назад, Джордж видя над рамото й Кумико, облегната на задната врата, да го търси, взирайки се в сумрака на задния двор.