Читать «Жената жерав» онлайн - страница 100

Но не можеше да проговори. Можеше само да гледа.

Господарката и вулканът кръжаха предпазливо един около друг, и двамата изработени от комбинация от пера и думи, докато техният свят се свиваше боязливо под тях. Нежността, с която се гледаха, гневът, болката, която се канеше да изригне — всичко това беше твърде много за Джордж. Трябваше да иде да легне и да се опита да се пребори със странната треска, но той не мърдаше, само гледаше и гледаше, взрян в елегантните, подобни на стойка на птица извивки на господарката и в искрящите зелени камъни, които Кумико беше дала на вулкана вместо очи.

— Митът — попита Джордж. — Това ли е краят?

— Още не — прошепна Кумико, а гласът й беше като облачен дъх. — Скоро.

Аманда сънува, че самата тя е цяла армия, поглъщаща света. Ръцете й бяха усукани потоци от мравки — войници и от войници — мъже, които рушаха, а после се топяха и се превръщаха в сграбчващи пръсти, в смазващи юмруци, тялото й се простираше от хоризонт до хоризонт, изравняваше със земята всичко по пътя си, надвисваше над цял град, да, надвисваше и вдигаше като гигантска ръка, като приливна вълна, с която да го помете…

Но после изведнъж се разколеба и спря миг преди пълното разрушение…

И само секунда по-късно осъзна колко фатално е колебанието й, защото изведнъж самата тя започна да се разпада, разсипа се на парчета, на прах, на пронизани от болка атоми…

Събуди се, но не рязко, а просто отвори очи (така и никога не узна, че баща й се будеше точно по същия начин от своите кошмари). Протегна се към другата половина на леглото, за да сложи длан върху голия гръб на Анри — жест, който след всеки страшен сън я връщаше към действителността, даваше й почва, успокояваше я, за да заспи отново.

Но Анри не беше до нея, разбира се. От години.

Аманда издиша бавно през напуканите си от съня устни и се опита да не се разсънва много. Обърна се в леглото и усети колко мокри от потта й са чаршафите. Поне от седмица вече се бореше с една ниска, но постоянна температура, увенчала тази сутрин устната й с чисто нов херпес, който сега, при прозявката, се пукна болезнено в ъгълчето на устата й, подобно на наказание, пратено от някакъв раздразнителен бог.

Дори в умората си Аманда почувства това наказание като заслужено. От партито насам дните й бяха накъсани и бурни, най-малкото тя ги възприемаше така. Установи, че мисли за Кумико почти непрестанно, мисли какво ли прави тя в момента, мисли дали е заедно с Джордж, и най-вече мисли кога точно лично тя, Аманда, ще се срещне с Кумико отново. Пълна лудница. На определено ниво се чувстваше влюбена, което не беше обичайно за Аманда, тъй като никога преди не се беше усещала привлечена от жени — тя се самопровокираше на ум, за да провери дали подобно нещо е възможно за нея, дали й се е случвало преди, но не, засега не се сещаше за нищо — факт, който едновременно я объркваше и леко я разочароваше — но копнежът по Кумико не беше физически. Или не, не, беше си физически, но не физически в такъв смисъл. Приличаше на начина, по който Аманда зажадняваше за определени храни, докато беше бременна с Джей Пи, на начина, по който тялото й с непреодолима сила й казваше, че именно в момента трябва да яде фъстъци и ананас или в противен случай ще умре. Да, явно нещата стояха точно така: Кумико беше жизнен елемент, от който Аманда се нуждаеше, за да продължи да живее.