Читать «Жената жерав» онлайн - страница 61

Анри взе ръката й и я целуна.

— Не бива.

— Но си мислиш за това.

В отговор той се усмихна и посочи слабините си, където опънатият плат на панталона издаваше физическия му интерес.

— Да, но не бива — повтори той. — Не е редно.

Аманда почака още секунда, за да види дали той ще се предаде (предаде беше най-точната дума, тя го караше да й се предаде, не защото искаше да провери дали той ще го стори, а защото изпитваше нужда от него, нужда в пъти по-голяма от неговата, нужда, която я караше да се чувства така, сякаш пада от скала и отчаяно желаеше не той да я спаси, а да падне заедно с нея и ако след това двамата оцелееха, е, след това вече можеха да пийнат по още някоя и друга шибана чашка шибан чай), но после се отдръпна и се отпусна назад на дивана, постара се да докара непринудена усмивка, сякаш постъпката й беше само мимолетна прищявка, дреболия, малко развлечение за възрастни, но нищо, за което да се съжалява, нищо, за което да се тревожим.

Трябваше да прехапе до болка долната си устна, за да не се разплаче. Пак.

— Обичам те, Аманда — каза Анри, — и знам, че макар и да ми крещиш, ти също ме обичаш. Но сега обичам Клодин, а тя ме обича в отговор по начин, който не й струва толкова много, колкото ти струва на теб.

После я загледа мълчаливо. Аманда разбираше, че той се опитва да изглежда благородно, независимо от темата на разговора — винаги беше таял вкус към показното — но едновременно с това деликатно и мило се опитва да не я кара да се чувства неудобно, сякаш това изобщо беше възможно. Не беше възможно и тя зачака и той да го осъзнае.

— Трябва да си вървя — рече най-сетне Анри и се изправи, но не направи крачка към вратата. Изведнъж близостта им рязко стана свръхосезаема — той прав, тя седнала, и двамата наясно с все така опънатия плат на панталона му.

Останаха неподвижни, съсредоточени в дишането си.

— Merde — прошепна Анри и съблече тениската си през главата.

По-късно, когато всичко свърши, Анри, обул бельото си наопаки, седнал с цигара в ръка на ръба на дивана, махна леко към вратата на детската стая.

— Той ми липсва — каза. — Липсва ми всеки ден.

— Знам — беше единственото, което Аманда успя да отговори.

Не плака, когато той си тръгна, не беше ядосана, нито тъжна, не чувстваше нищо, само гледаше как цялата съботна вечер пъстро облечени хора изпадат в пъстра истерия по телевизията. А после най-сетне стана време да изключи всичкия този хаос и да си легне. Тогава заплака.

Неделята мина под знака на куп досадни задачи: немити от седмица чинии (срамуваше се да го признае, но такава беше истината), събирано малко повече от седмица пране (от това се срамуваше още повече, Джей Пи вече трети ден носеше един и същи гащеризон), плюс кратка почивка за хранене на патиците в близкото езерце в парка — на разходката Джей Пи категорично пожела да излезе облечен в костюма си на Супермен, онзи с фалшивите мускули.

— Патета, патета, патета! — рече момченцето и хвърли цяла филия на една от гъските в езерцето.