Читать «Жената жерав» онлайн - страница 63

Джей Пи се закашля, птицата вдигна глава и погледна към тях. Искрящо златно око, влудяващо като очите на всички птици, улови погледа на Аманда и го задържа секунда, две, а после се върна към лова си.

За миг Аманда се почувства така, сякаш птицата я преценяваше. Но, от друга страна, тя си се чувстваше така всеки ден под погледите на околните.

— Papa ще дойде ли да храни гъските с нас? — попита Джей Пи.

— Не, рожбо, Papa си замина за Франция.

— Клодин — проточи Джей Пи, горд с осведомеността си.

— Точно така — потвърди Аманда. — Клодин.

Детето обърна поглед към гъската, която беше хранило досега. Тя беше изкълвала последното залче и сега отново протягаше шия към тях, едновременно нападателно и смутено. Джей Пи стоеше срещу нея с ръце на кръста, а стиропорените мускули на Супермен се издуваха по телцето му.

— Гъска — рече детето. — Аз не съм гъска.

— Не, мили, не си.

— Понякога съм пате, мамо — обясни момченцето, — но никога не съм гъска. Никога, никога.

— Защо така?

— Ако бях гъска, щях да си знам името. Но когато съм гъска, не си знам името, значи не съм гъска. Аз съм пате.

— Ти си Джей Пи.

— Аз съм Жан-Пиер.

— Да, това също.

Детето пъхна лепкавата си ръчичка в нейната (Как? От къде се беше олепил пак? Досега беше държал само парченца хляб. Дали телата на малките момченца не отделяха някаква лепкава смола, като охлювите?). Аманда погледна още веднъж към щъркела/ навярно жерав и го гледа, докато създанието не се скри зад клоните на едно надвиснало дърво, все така неспирно сканиращо водата в търсене на храна.

— Нали рибите хибернират по това време на годината? — попита на глас Аманда и веднага извъртя очи — толкова глупаво прозвуча въпросът й в собствените й уши. Напоследък започваше прогресивно да се тревожи, че се превръща в една от онези самотни майки по влакчетата на метрото, които говорят на децата си високо и ясно, сякаш молят някой от околните, който и да е, да им отговори и да им даде тема за разговор, различна от Веселия танц.

— Какво е „хиберфират“? — попита Джей Пи.

— Хибернират. Значи, че спят през зимата.

— О, аз също правя така. Завивам се в леглото и цялата зима спя. А пък понякога, мамо, мамо, а пък понякога знаеш ли какво? Аз съм зимата. Je suis l’hiver.

— Oui, малко приятелче. Mais oui.

Когато вечерта на същия ден Аманда сложи Джей Пи да спи, установи, че е толкова уморена, че дори не е в състояние да сготви за следващия ден. Предполагаше се да получи малко почивка в замяна на идиотските съботи, прекарани в съсухрящите душата гори тилилейски насред скапания Есекс, но шефката на личен състав Фелисити Хартфорд ясно беше заявила, че „почивен ден в замяна“ е понятие, подобно на прословутия „златен стандарт“: безценен е, но само докато някой не поиска да го ползва наистина.

Вместо да готви, Аманда се обади на Джордж и двамата си поговориха за Кумико — двете с нея така и още не се бяха срещали; нещата бяха стигнали дотам, че Джордж почваше да създава впечатление, че умишлено пази новата си приятелка в тайна — както и за смайващите суми, които изневиделица хората бяха почнали да предлагат на баща й и Кумико в замяна на съвместно изработените техни произведения: факт, на който Аманда също така не вярваше; приличаше й на неблагоразумието да обявиш, че си спечелил от лотарията, преди още да си проверил изтеглените числа.