Читать «Жената жерав» онлайн - страница 59

Аманда едва не се задави с чая си.

— Как така не можеше да излезе?

Анри махна с ръка по пренебрежителния си галски маниер.

— На нормалните хора им звучи странно, разбирам. Но когато става дума за майката на Клодин… — той отново сви рамене, подсказвайки, че тази жена е бреме, с което той охотно се примирява.

Джей Пи изпадна в истерия от щастие при появата на Анри. „Papa! Papa! Je suis tortillant! Tortiller avec moi!“ A Анри бащински се включи във Веселбата на танца. След това им трябваха часове, за да сложат момченцето да си легне, но Анри настоя той сам да го приготви за сън, като преди това дори го изкъпа и му чете приказка — Le Petit Prince, разбира се — докато Джей Пи най-сетне се унесе. Аманда се насили да не се дразни от това колко самодоволен изглеждаше Анри след изпълнението на една задача, която тя самата вършеше всяка вечер без никой да разбере.

— Как е Клодин? — попита Аманда.

— Пътува за Франция — отвърна Анри и Аманда помисли, че на света не съществува нищо по френско от начина, по който един французин казва Франция. — Майка й тръгна с нея с моя билет. Аз не мога да си купя друг по-рано от утре.

— И двамата трябваше да дойдете чак до тук, за да спасите тая майка?

Анри извъртя очи, сякаш просеше милост от боговете.

— Ти си истинска късметлийка, че не я познаваш. Твоята майка е толкова различна, истинска англичанка, така мила. Аз много обичам Клодин — в този момент той беше обърнал поглед настрани и не видя как Аманда трепна, — тя е като обой, който изпълнява мелодия на Бах, но нейната maman… — После отново сръбна от чая. — Благодаря ти, че не възрази на нахалното ми нахлуване — в тона му нямаше и следа от цинизъм или задна мисъл. Наистина й беше благодарен. — Наистина съм ти много благодарен — допълни.

— Няма нищо — отвърна Аманда с половин уста.

Настъпи кратко напрегнато мълчание.

— Мога ли да попитам как си? — проговори Анри.

— Можеш.

Той й се усмихна с онази усмивка, от която стомахът й се свиваше. Обичаше го, ах, как го обичаше само, обичаше го, мразеше френското копеле, мразеше го най-вече заради това, че го обичаше толкова много, но, о, обичаше, обичаше, обичаше го още, проклетия красавец.

— Та, как си? — попита той.

Аманда отвори уста да каже „Добре съм“, но вместо това отвърна:

— Напоследък не спирам да плача.

И за нейна собствена изненада осъзна, че това е чистата истина. Никога не беше смятала себе си за плачлива жена, но напоследък, о, напоследък. Плачеше, когато говореше с баща си, плачеше на най-плоските сантиментални сцени по телевизията, плачеше, когато вратата на асансьора се затвореше под носа й. Плачът я влудяваше, а резултатът от яростта й беше, че започваше да плаче още повече.

— Потисната ли си? — попита Анри, не без съчувствие.

— Ако „потисната“ означава да съм гневна през повечето време, да, потисната съм.

— Мисля, че правилната дума за състоянието ти е амандизъм — Анри повдигна вежди така, както само французите правят, но изражението му си остана все така дружелюбно. Ведрото му отношение към нея определено беше нещо ново. Анри им гостуваше толкова често, колкото беше необходимо, за да поддържа у Джей Пи живо усещането за физическото присъствие на баща му, но през първите години след раздялата срещите му с Аманда напомняха общуване между враждуващи тайни агенти, които си разменят секретни тайни от ядреното въоръжаване, като, в интерес на истината, Аманда беше далеч по-враждебната от двамата. С времето обаче стана твърде уморително да му е ядосана непрекъснато. Отношението й от нетърпимо омекна до хладно, от хладно до учтиво, после от учтиво до почти дружелюбно — положение, което беше по-лошо от всичко, защото, ако можеше да е толкова спокойна в негово присъствие, това най-вероятно значеше, че искрата между двамата вече я няма, нали? Да, страстта им беше яростна, но поне беше страст. Мисълта я накара да се смръщи, а Анри изтълкува погрешно изражението й.