Читать «Жената жерав» онлайн - страница 48

— Добре, преставам да те моля да спреш да плачеш. Може би трябва да се наплачеш, ще ти олекне.

— Не и от тези сълзи. Това са сълзи от гняв. Не се смей.

— Е, мила, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че аз съм ти приятел.

— О, татко. Знаеш, че това не се брои.

Тя не му позволяваше да я вижда как работи върху картините си.

— Не мога, Джордж — казваше му всеки път с неочаквана свенливост (а нима можеше той да се сдържи да не я докосне, когато тя се изчервяваше така, нима можеше да не прокара пръсти надолу по скулата й, по линията на челюстта й, под брадичката, нима можеше да се сдържи да не я целуне, молейки я през цялото време да му прости дързостта). — Твърде лично е, извинявай.

— Дори на мен ли не е позволено? — попита той.

— Особено на теб. Ясно е, че ти гледаш на мен с любов и…

— Кумико…

— Знам. Още не си изрекъл думите, но те вече са в теб. Джордж се стегна, но нейните меки кафяви очи бяха изпълнени само с топлота и доброта.

— Онова, което наистина искам, е точно ти да ме гледаш как работя — продължи Кумико, — но това ще измени самата картина. Тя трябва да започне живота си само чрез моите очи. Ако ти си до мен и я гледаш как се ражда, тя от първия миг вече ще е споделена, а ако е споделена, аз вече никога няма да мога да я дам нито на теб, нито на никого другиго, разбираш ли?

— Не — отвърна Джордж. — Искам да кажа, да, разбирам, но не това е, което исках да ти кажа.

— А какво искаше да ми кажеш?

— Аз наистина гледам на теб с любов. Това е. Гледам на теб с любов.

— Знам — отговори тя по такъв начин, че „Знам“ се превърна за Джордж в онова обяснение в любов, което той беше копнял да чуе през целия си живот.

— Ще дойдеш ли да живееш при мен?

И както всички други пъти, когато й задаваше този въпрос, тя се засмя.

Само по себе си, изкуството на Кумико беше прекрасно, но тя не спираше да настоява, че е твърде статично. Преплетените изрезки от пера бяха сглобени в такива зашеметяващи комбинации, че очертаваха не само конкретния образ (воденицата, дракона, женския профил), но често и отсъствието на образ, и сенките, които образът хвърляше: черни и тъмновиолетови перца, подредени в удивително изображение на пустотата. А понякога на плочката имаше истинска пустота — едно перце, подобно 5 на мазка, подчертаващо празното пространство. Окото непрекъснато биваше мамено, натъквайки се на форми там, където очакваше да види празнота, хлътвайки в празнота там, където очакваше да се опре на форма. Картините на Кумико подвеждаха, будеха напразни надежди.

— Но не са живи, Джордж.

— Напротив. Слушай ме какво ти казвам, живи са.

— Ти просто си много добър към мен. Не са живи.

При втори, задълбочен поглед ставаше ясно, че картините на Кумико невинаги бяха изградени единствено от птичи пера. Понякога тя вплиташе по някоя нишка от тъкан или самотно седефено копче, подсказващи хоризонт или пък слънце. На едната от плочките беше апликирала едно-единствено извито парченце пластмаса, което с грубите си ръбове контрастираше с мекотата на пръснатите край него перца, но при все това комбинацията от двете изглеждаше някак си единствено възможна и вечна.