Читать «Жената жерав» онлайн - страница 49

Картините бяха добри. Бяха много добри.

— Но — казваше тя — им липсва живот.

— Великолепни са.

— Великолепно празни са.

— Не приличат на нищо друго, което съм виждал през живота си.

— Не приличат на никоя друга празнота, която си виждал през живота си.

Той продължаваше да спори с нея все в същия дух, но после тя му припомняше деня на първата им среща, припомняше му своето първо „нахалство“, както сама го наричаше. Нейният дракон върху онази плочка си беше все същият, дракон, който Джордж категорично отказваше да признае за безжизнен. Той ясно виждаше злобата в окото му, зеленото му око, изработено от малко стъкълце или може би от гранатово камъче.

Но сега драконът заплашваше жерава на Джордж. Същият, направен от птичи перца, дракон връхлиташе върху жерав от изпълнена с думи хартия. Два типа материал, чието комбиниране не би трябвало да е възможно. Два различни стила, чието комбиниране не би трябвало да е възможно. Джордж изобщо не се колебаеше да признае, че картината представлява комбинация от два вида талант (нейният — изящно бърз, неговият — едва накуцващ), които не би трябвало да могат да съществуват едновременно.

Но, о, въпреки това, о, въпреки това, о, въпреки това.

— Да му се не види — беше промълвил Мехмет.

Най-точните думи за случая, беше си помислил Джордж.

Сега драконът имаше цел. Жеравът имаше контекст. Сега драконът беше изпълнен с опасно любопитство, беше станал явен същинският му потенциал. Сега над жерава беше надвиснала заплаха, безоблачният му покой предстоеше рязко да бъде прекъснат. Двамата заедно създаваха напрежение. Заедно бяха нещо повече от две незавършени половинки, заедно те бяха нещо трето, мистериозно и могъщо, в пъти надхвърлящо рамките на пленилия ги малък черен квадрат. Рамката се беше превърнала във филмов екран, изречението се беше превърнало в разказ. Драконът и жеравът канеха наблюдаващия да пристъпи в техния свят, да вземе страна, да се идентифицира с единия, с другия или и с двамата, но поканата им ясно подсказваше, че приемането й може да стане единствено на собствен риск.

И тя му беше подарила тази картина.

— Това е моята благодарност към теб — беше казала. — Вземи я, ако я искаш.

— Не — отговори Джордж. — Това е твърде много. Твърде много.

— Аз ще я взема — намеси се Мехмет.

— Сега е вече завършена — отвърна Кумико. — Ти я завърши. Тя принадлежи на теб точно толкова, колкото и на мен.

— Аз… — започна Джордж. — Аз…

— Аз ще я взема — повтори Мехмет.

А после Кумико попита:

— Кажи ми, редовно ли изработваш апликации?

И тогава всъщност започна всичко.

Тя не го молеше да изработи някаква определена форма, чувствайки, че така ще попречи на вдъхновението му. Джордж обаче ревностно започна да посвещава всеки свой свободен час на изрязването и апликирането — буквално атакуваше кашоните с преоценени книги, ако не намереше онова, което търсеше, купуваше нещо приблизително подходящо, а после пращаше Мехмет отпред в ателието да изтезава клиентите („Така пише и на бланката с поръчката“).