Читать «Жената жерав» онлайн - страница 46

— Чу ли ме какво казах?

— Да, чух. Ще викаш жена да ти изчисти. Дрън-дрън. Ще се наложи да ти го оставя безбожно рано сутринта, още преди шест, но той ще си спи до осем, така че всъщност не е чак толкова…

— Разбра ли причината, поради която ще викам чистачка?

— Причината? Не знам. Искаш да ти е чисто? Не разбирам що за въпрос…

— Смятам да помоля Кумико да се премести да живее при мен.

— Да се премести при теб?

— Да. Много го искам.

— ДА СЕ ПРЕМЕСТИ ПРИ ТЕБ?

— Знам, че е малко скоро.

— МАЛКО СКОРО? Че вие се запознахте преди две седмици! Ако има и толкова! Какво ви става, да не сте мухи еднодневки?

— Аманда…

— Татко, говориш някакви безумия. Ти почти не я познаваш.

— Точно там е работата. Искам да я опозная. Алчен съм за всяка минута с нея.

— И това ли е начинът, по който смяташ да я опознаеш? Виж, хлътнал си до уши и аз се радвам, че си хлътнал, но също така се и тревожа, Джордж. Крехък си. Влюбваш се и любовта ти е огромна, и те не могат да ти отговорят със същото, и в момента е очевидно, че не можеш да молиш да се пренесе при теб, защото тя само като те чуе и ще си бие камшика. И защо не? Всяка жена би постъпила така.

— Тя не е просто коя да е жена.

— Дори и така да е, но, казвам ти, освен ако не е извънземно, тя…

— Просто си мисля, че може да стане.

— … ще реши, че си смахнат.

— Нямаше да говориш така, ако я познаваше. Животът заедно с нея вече ми изглежда толкова естествен, толкова лесен…

— Ето, виждаш ли колко е прибързано решението да заживеете двамата? Аз дори не я познавам.

— Защо не дойдеш на вечеря с нас в събота?

— Защото съм в Ромфорд, а, ако дойда, трябва да взема и Джей Пи…

— Остави го у дома и после ела.

— Не мога. В събота вечер Анри му се обажда по телефона и…

— Просто искам да се запознаете…

— И защо да се запознаваме? Какъв смисъл има дори да запомням името й, след като в момента, в който след двуседмично познанство я помолиш да се пренесе при теб, тя просто ще спре да ти говори?

— Знаеш ли, Аманда, понякога се чудя от къде на къде си решила, че можеш да ми говориш така?

— Аз…

— Аманда?

— …

— О, не плачи, мила, не исках…

— Не, не, знам, че не искаше да ме огорчиш и точно затова плача. Ти ме укоряваш толкова рядко и го правиш така благо, и винаги си прав, и аз просто не знам какво не ми е наред, защо съм такава зла гадина…

— Не си зла…

— Зла съм! Ето, дори и сега! Откъде си сигурен, че не се обливам в сълзи, само за да те накарам да ме уверяваш, че не съм зла?

— Затова ли го правиш?

— Не знам!

— Мила, кажи ми какво става?

— …

— Толкова дълга въздишка никога не предвещава нищо добро…

— Мисля, че прецаках нещата с момичетата от офиса.

— О, Аманда…

— Знам, не е нужно да ми го казваш.

— За кои момичета става дума?

— Моля?

— За кои момичета от офиса говориш?

— Ами за същите. За Мей и Рейчъл.

— Рейчъл. Онази, която приказва само с въпросителни изречения.

— А Мей е другата, дето циците й изглеждат силиконови, ама всъщност не са. Виждаш ли? Винаги така става. Мисля си нещо и после просто го казвам на глас…

— Какво точно стана?

— Обичайното. Отворих си шибаната голяма уста…

— Много ми се иска да не употребяваш…