Читать «Жената жерав» онлайн - страница 47

— Не е моментът да ми правиш забележки за езика, татко.

— Прощавай.

— Просто, просто не разбирам. Как го правят хората? Как така им е толкова лесно да говорят един с друг? Как така, де да знам, просто се оставят на течението, отпускат се и в разговора има и остроумия, и закачки, и, как да го кажа, лекота, а аз само седя и си мисля: Хубаво, за какво точно говорим сега? Какво трябва да кажа? А какво не трябва да казвам? И как по-точно да го кажа или да го избегна? И докато най-после се наканя да кажа изобщо нещо, разговорът вече е отишъл с три шибани теми напред.

— А защо ти сама не предлагаш теми?

— Това ме вкарва в още повече неприятности. Ето, например, на оня проклет пикник нещата тръгнаха на зле в момента, в който заявих колко мразя оня урод в Мейфеър…

— Кой урод?

— Ами паметника на животните, участвали във войните.

— Онзи паметник? Не харесваш онзи паметник?

— О, мила, дори не знам защо плачеш пък сега, но, моля те…

— Плача, защото не разбирам как така хората успяват да разговарят помежду си, татко. Опитвам се, но всеки път се препъвам и развалям всичко, и съм като слон в стъкларски магазин, и нарушавам всички правила, за които никой дори не ми е казал, че съществуват…

— А, това си е типично английска черта. Англичаните обичат правилата си, дето никой друг по света не може да ги схване.

— Да, но аз съм англичанка. Аз съм като тях.

— Искам само да кажа, че не смятам, че си единствената, която се чувства изолирана.

— Но аз точно така се чувствам. Изолирана. Това трябваше да отмине, когато пораснах, но…

— Умните хора често остават изолирани, обич моя.

— Аз не съм чак толкова умна. Искам да кажа, по-умна съм от Рейчъл. И може би от Мей също, макар че, колко е умна Мей завинаги ще си остане загадка. Всъщност не знам със сигурност, казвам само, че може би съм по-умна. Но каква е ползата да бъдеш умен при положение, че изричаш някакви думи, но никой не чува онова, което всъщност имаш предвид?

— Съжалявам, мила. Може би тези момичета просто не са добрите приятелки, които заслужаваш…

— Е, все някоя трябва да ми стане приятелка! На двайсет и шест години съм и ако ме питаш, не мога да ти посоча никого като моя най-добра приятелка. Знаеш ли колко е страшно това за една жена? Най-добрите приятелки са всичко за жената, дори и когато се мразят помежду си.

— Мъжете също имат най-добри приятели.

— Това няма нищо общо. В моя случай имаме две и половина десетилетия на напразни опити, на стоене от външната страна на стъклото и чудене как да премина през него. И как да остана от другата му страна.

— Можеше и да е по-зле. Можеше да са пет десетилетия на напразни опити.

— Ти никога не си имал проблем с това да преминеш през стъклото, Джордж.

— Да, но имам проблем с това да накарам другите хора да останат с мен от другата му страна. Същият проблем, просто погледнат от друг ъгъл.

— Мама остана с теб.

— За кратко.

— Не беше много кратко. Освен това все още сте приятели.

— Приятели е различно от съпрузи, Аманда.

— Да, знам. Знам. Аз просто… Напоследък в службата ми е много тежко. Вкъщи също. Анри се обажда да си говори с Джей Пи, а с мен е така внимателен. Дружелюбен, внимателен и вежлив, мамицата му. И сърцето ми се къса всеки път, когато…