Читать «Жената жерав» онлайн - страница 50

Стараеше се да не мисли, стараеше се да освободи концентрацията си от всякакви ограничения, да позволи на острието да се движи едва ли не самостоятелно, сам несигурен в крайния резултат до момента, в който поставеше последното парченце от апликацията на място.

— Какво е това? — попита Мехмет, когато видя първата картина, от която Джордж беше останал поне донякъде доволен.

— Ти какво мислиш, че е? — парира Джордж, сам доста объркан.

— Някаква хиена?

— Всъщност е лъв.

— А, да. Това е от онези стилизирани шашми, каквито слагат отпред на спортните фланелки.

— Шашми?

— Всичко ново е само добре забравено старо, капитане.

— Наречи ме още веднъж „капитане“ и си уволнен.

Мехмет се навъси срещу хиената/ лъв.

— Това да не е мистериозният резултат от източната съблазън, която упражнява върху теб онази жена? Защото, ако е така, намирам го за изключително обидно.

— Ти си от Изтока, Мехмет, и не си нито мистериозен, нито съблазнителен.

— А — рече Кумико, когато видя апликацията. — Лъв. Да.

И я взе със себе си.

Джордж все още знаеше твърде малко за нея, нямаше представа какво прави тя в свободното си време, какво е семейството й, не знаеше дори как си изкарва прехраната.

— Аз живея, Джордж — отговаряше му винаги тя с някаква болезнена обърканост в погледа. — Какво правят хората по принцип на света? Живеят, оцеляват, сграбчват сами себе си и личните си истории и продължават напред.

Е, така постъпват героите в книгите, мислеше си в такива моменти Джордж, но не го изричаше на глас. На нас, останалите, от време на време ни се налага да си купуваме хляба и сиренето от магазина.

От време на време тя намекваше, че живее от спестяванията си, но какви ли пари би могъл да спести човек, занимаващ се с международна благотворителна дейност, независимо от длъжността си? Ако, разбира се, спестяванията й не бяха по-стари или пък наследствени, или пък…

— Аз те тревожа — каза му Кумико една вечер в леглото — в леглото на Джордж, в дома на Джордж. Той все още не беше влизал в нейния дом („При мен е твърде тясно“, обясняваше тя и се мръщеше на себе си. „По-тясно, отколкото може да допусне човек“). Беше третата седмица след запознанството им. Три странни седмици. Джордж поглеждаше назад, разумът му подсказваше, че двамата с Кумико са прекарали много часове заедно, но реално той помнеше само няколко мимолетни мига: устните й се разделят леко, за да сложи тя в устата си мъничка хапчица патладжан, смехът й, когато гладните за хляб гъски разочаровано се клатушкат след двама им в парка, смайващо деликатният начин, по който хващаше ръката му, когато той се чувстваше неудобно сред тълпа тийнейджъри на опашката за билети в киното (гледаха филм, изчезнал вече като дим от съзнанието му).

Присъствието й беше подобно на полузабравен сън, но и не съвсем.

Защото тя беше тук, в леглото му, галейки го така, както той я галеше, прокарвайки пръст от слепоочието до брадичката му и казвайки: