Читать «Жената жерав» онлайн - страница 35

Истински интересен за него беше фактът, че — освен ако нещо не беше доразбрал, което също не беше изключено — мандалата представлява отражение на вътрешното състояние на самия монах. Неговото същинско Аз, вероятно постигнало пълния покой, бива изложено в една красива крехка форма. Душата като рисунка.

Книгите на стените на Джордж бяха неговата пясъчна мандала. Когато всяка от тях си беше на мястото, когато той можеше да прокара длани по успоредно изправените им гръбчета, да свали която си поиска от лавицата, за да я чете и препрочита — тогава цялата библиотека представляваше най-чистото и тихо отражение на неговото вътрешно състояние. Е, може би не на действителното му вътрешно състояние, а на онова вътрешно състояние, в което Джордж мечтаеше да пребивава. Факт, който, като се замислеше човек по-сериозно, вероятно се отнасяше и за монасите.

Затова в деня, когато за първи път разряза страниците на книга, когато острието се заби в старото томче с меки корици, което беше намерил захвърлено близо до кофите за боклук зад ателието си, Джордж се почувства така, сякаш някой беше стъпил тромаво сред подредения пясък на неговата мандала. Богохулство. Десакрализация на божественото. Или, може би, освобождаване на божественото от някакви окови.

И в двата случая, усещането беше… интересно.

Никога не се беше смятал за художник, определено не се смяташе за такъв и сега, но през целия си живот беше умеел да скицира донякъде прилично. Притежаваше известна техника, можеше да нахвърля човешко лице — това не се отнасяше за ръцете, но кой ли друг, освен Джон Сингър Сарджънт можеше да рисува човешки ръце? — а в известен период от време дори беше правил скици с въглен на голата Клеър, полегнала сред възглавници или безуспешно опитваща се да крепи на главата си украса от пера, която беше намерила един Бог знае откъде. Разбира се, тези скици бяха само прелюдия към секса и в това нямаше нищо лошо, както и, вероятно, представляваха знак за евентуалната им бъдеща женитба, тъй като бяха сред причините, поради които Клеър беше допуснала изначалната си грешка по отношение на същинската природа на Джордж.

— Изобщо не е лошо — казваше обикновено тя, докато измъкваше ризата на Джордж от панталона. А онова, което следваше, беше винаги спокойно, ведро и изпълнено с характерната за тези актове радост.

След сватбата Джордж не спря да рисува и скицира, не спря и когато подхвана бизнеса си, нито пък когато съпругата му започна да се изкачва по йерархичната стълбица на адвокатите по граждански дела — един ден щеше да стане съдия, в това бяха сигурни и двамата — но никога не отбеляза истински напредък, независимо че Клеър продължаваше да смята (мило, насърчаващо, обнадеждено), че напредъкът рано или късно ще настъпи. Джордж си остана просто човек, който ловко си драска, голите скици с въглен ставаха все по-малко и по-редки, украсата от пера се изгуби завинаги, упоително страстните следобеди полека-лека и малко преждевременно преминаха в подиробедната дрямка на средната възраст.