Читать «Жената жерав» онлайн - страница 37

Режеше и режеше, малки лентички, големи лентички, извити, ъгловати, тук-там не режеше, а късаше, всъщност късаше много, поне отначало, докато свикне със специфичното съпротивление на хартията. Повечето изрезки по форма не съвпадаха с намерението му, но продължаваше да реже, забиваше острието дълбоко в думите на Джон Ъпдайк (докато си почиваше, очите му прочитаха откъсчета от текста, цели параграфи, изпълнени със смайващ брой употреби на точки-и-запетаи и минимално количество сюжетно действие).

В някакъв момент Джордж все пак отвори ателието и захвърли всички клиенти на милостта на Мехмет, докато сам той остана съсредоточен със смайващо усърдие върху изрязването, часовете течаха, топяха се с рядка бързина. Джордж не беше съвсем сигурен към постигането на какви точно форми се стреми, но в късния следобед, когато Мехмет вече нямаше търпение да се изстреля към вкъщи и да се приготви за излизане в съботната вечер, той събра най-гладко изработените си изрезки върху квадрат от черна хартия и полека ги сглоби в онази фигура, която се беше оформила предварително в съзнанието му. Не струпа изрезките една върху друга, не им придаде обем или каквато и да е триизмерност, не — просто ги подреди легнали върху перната страница, някои от тях дори не се докосваха с останалите, и така, полека, ги нагласи в правилния контур: разпръснати думи и части от думи го гледаха, подобни на разкривени прозорчета към света, построен вътре в книгата, прозорчета, които Джордж беше изрязал в нея с ножа си.

— Лилия — подхвърли Мехмет, когато профуча край него, за да си вземе якето.

— Моля? — примигна от изненада Джордж, почти забравил къде изобщо се намира.

— Прилича на лилия — бавно повтори Мехмет, сякаш говореше на пациент в дълбока кома. — Любимото цвете на майка ми. Факт, който, мен ако питаш, говори много за личността й. Ухае и цапа много.

После Мехмет се напъха в дрехата си и си отиде, но Джордж остана седнал още дълго, загледан в апликираните изрезки.

Лилия. Очевидно беше лилия. Изрязана от книга със заглавие „Сред лилии красиви“.

Раздразнено се изсмя на собствената си клишираност, на плиткостта на замисъла си, на онази тривиалност, която — Джордж ясно чувстваше това — винаги му беше пречила да се превърне в истински художник и посегна да избута всичките хартиени боклуци от бюрото в кошчето.

Но се спря. Всъщност, на черната хартия лежеше една доста хубава лилия.

И така се започна. Джордж се навърташе около кашоните за книги по една лира в антикварните книжарници и купуваше най-повредените, най-отхвърлените и незаслужаващи обич книги. Никога не правеше изрезки и апликации по определена тема — стараейки се да не повтаря опита с тавтологичната лилия — но понякога един случайно мернат ред от някое шейсетгодишно полумухлясало томче на Агата Кристи поразяваше въображението му и той изрязваше и подреждаше формата на разказаната с много думи отпусната ръка, стиснала цигара. Или пък повтаряше с изрезки непознатия хоризонт с три увиснали над него хайку-луни, описан в някой научнофантастичен роман, чието име Джордж никога не беше и чувал. Или пък изработваше самотна фигура, носеща дете на ръце и маркирана с едно–единствено „1“, останало от „Част 1“ на историята за обсадата на Ленинград.