Читать «Жената жерав» онлайн - страница 24

Представяше си себе си десетилетия по-рано, там, отвъд един океан, на един друг континент, под едно прекрасно синьо небе, потънал в невъзможната тишина на момент, в който, паднал по гръб, една кола го влачи по платното под втренчените ужасени очи на десетки съразказвачи, и както сам той можеше да си представи това, така и всички те също можеха да си го представят, всеки в своята си версия, и това беше начинът, по който, в общата прегръдка на преплетените животи на всички свидетели, онзи момент продължаваше да съществува. И щеше да съществува завинаги.

И в този вечно повтарящ се миг болката още не беше дошла, страхът беше още далеч и всичко беше само удивление и чудо.

Този път нещата тръгнаха на зле за Аманда в момента, в който тя, Рейчъл и Мей избраха от всички възможни маршрути онзи, който минаваше край паметника на животните, взели участие във войните.

— Това си е един шибан позор, мамка му — обади се Аманда, настанена сама на задната седалка, въпреки че беше поне с петнайсет сантиметра по-висока от Мей и по тази причина беше по-логично да заема мястото до шофьора. Разпределението на местата неизбежно й напомняше за пътуванията до Корнуол в детските й години, когато от нея се очакваше да спи по целия път, легнала отзад, докато баща й караше по своя блажено разсеян маниер, а майка й се опитваше да навакса с работата си и прелистваше разни документи. Споменът развали настроението на Аманда за днешния пикник, но, очевидно, промяна в местата беше немислима. Мей винаги сядаше отпред, а пък Рейчъл винаги караше, въпреки че и Мей, и Аманда имаха коли.

Такива бяха правилата, при това далеч не единствените. Аманда се опитваше да ги следва, но се проваляше непрестанно и неспасяемо.

— Кое, това? — попита Рейчъл и без да вдига от волана ръката си със съвършен маникюр, посочи към грамадната дъговидно извита мраморна стена, цопната насред един изключително скъп парцел в Мейфеър. Към стената някак свенливо пристъпваха статуите на кон, куче й вероятно на пощенски гълъб, макар че Аманда никога не се беше приближавала достатъчно, за да се увери какво точно беше третото изобразено животно. За какво би и притрябвало да се приближава до подобно чудо? На кого изобщо би му притрябвало?

— Това, да — отговори Аманда, въпреки че част от мозъка й вече надаваше предупредителен вой. — Те нямаха избор — прочете тя надписа на паметника с тон, който й се стори добра имитация на водещите на новините по Би Би Си. — Естествено, че не са имали избор! Става дума за животни! За истинските мъже и жени, за истинските бащи и синове, и майки, и дъщери, загинали във войните, е обидно да ги сравняват с някакъв шибан лабрадор!

Настъпи мълчание, отпред Рейчъл и Мей се спогледаха, а Аманда разбра, че е загубена, разбра, че това може и да не е последният път, когато я канеха да се натъпче в колата на Рейчъл, за да се присъедини към поредния хайде-да-carpe-този-неочаквано-слънчев-diem-и-да-си-направим-импровизиран-пикник/ състезание-по-търпение в парка, но на броя на бъдещите покани определено им се вижда краят.