Читать «Жената жерав» онлайн - страница 23

Джордж се чувстваше свързан, не, той действително беше свързан с всички онези безименни анонимни свидетели, вече неоткриваеми дори и в днешната Интернет ера. Техните животи се бяха пресекли с неговия само за момент — пресичане, което истинският живот извършва непрекъснато, извършва го всеки миг от всеки ден от съществуването на всеки човек навсякъде по света, извършва го по безброй начини, но, разбира се, то има значение, единствено когато става дума за твоя собствен живот, нали?

Но в интерес на истината — и Джордж често мислеше за това — макар в собствената си версия на историята винаги да беше главният герой, той неизменно се оказваше само изпълнител на поддържаща роля всеки път, когато някой друг се заемеше да разказва същата история. Навярно всички онези свидетели също разказваха за катастрофата, но какъв ли беше техният вариант? „Няма да повярвате какво ми се случи веднъж. Спомням си го, все едно беше вчера: бях в супермаркета и тъкмо бях купил един стек цигари за Дел и две шишета гроздов сок. Не знам как така помня, че бяха точно две шишета, обаче в следващия момент поглеждам навън и…“

Ами възрастната дама? Каква ли версия на историята е разказвала тя през оставащите години от живота си, ако приемем, че изобщо е разказвала за случилото се? Ами шофьорите на линейката, които вероятно бързо–бързо са забравили инцидента, при който две момченца са били само леко ранени?

А каква ли версия е поддържала госпожица Джоунс, когато е разказвала историята за смахнатата бяла жена, която я захапала за пръста? Дали тази версия е била по-малко истинна от версията на Джордж? Или от версията на майка му? То дори и разликите между версиите на майка и син бяха достатъчно големи.

Дали подобни принципни разлики изобщо имаха някакво значение? Джордж смяташе, че имаха, но не в смисъла на търсене на истината или на установяване какво именно се е случило в определен момент. Съществуваха толкова истини — застъпващи се, неотделимо смесени — колкото разказвачи разказваха дадена история. По-важен от истината беше самият живот на историята. Веднъж забравена, историята умира. А запомнената история не само живее, но и расте.

Всеки път, когато привършеше да разказва своята версия на събитията — версията, при която един захапан пръст някак си водеше до една катастрофа, версията, обясняваща изненадалия всички американски произход на разказвача, версията, нахвърляща общи портрети на родителите му — и разговорът полека поемеше по ново русло, при което някой друг от гостите започваше да разказва пък своята история, Джордж обикновено се облягаше назад на стола си, спираше да слуша и временно се оттегляше в спомените си.