Читать «Жената жерав» онлайн - страница 117

Историята вече можеше да свърши.

От ателието той отиде с колата право при апартамента й, изрезката лежеше притисната старателно в нова пластмасова папка-джоб. Изобщо не се притесняваше какво ще каже Кумико, защото знаеше, че вулканът е именно търсеният образ. Беше различен от вулканите, които беше правил досега — безжизнени, отпуснати, тъпи форми, които Кумико никога не използваше — беше различен и от вулканите, които самата тя изработваше. Различен не само заради отликата между хартията и птичите пера; това беше вулканът на Джордж, откъснал се рязко, неосъзнато от пръстите му и пукнатият бокал на Хенри Джеймс можеше ако ще да служи и за ваза, беше все едно, защото тъкмо вулкан беше метафората, от която Джордж се нуждаеше в момента и то не само защото топлината от високата температура бликаше от него като лава.

Мръкваше, когато Джордж паркира пред кооперацията, в която се намираше апартаментът на Кумико, апартамент, в който той не беше пристъпвал по-навътре от прага няколкото пъти, когато беше идвал да я вземе. Никога преди не беше мислил така, но сега това му се стори странно, още един аспект от мистерията на Кумико — тя не искаше той да вижда работното й място, не искаше да има дори спомен за присъствието му там — точно такива бяха думите й — защото това щяло да попречи на гладкия ход на работата. Джордж й беше повярвал начаса, нищо че самата Кумико нямаше проблем да идва по всяко време в ателието, тоест на неговото работно място.

Не й беше звъннал предварително — тя и бездруго отговаряше на приблизително една трета от позвъняванията му — но това не го притесняваше: навярно беше време Джордж да бъде малко непредсказуем. В добрия смисъл. Той паркира, взе апликацията на вулкана и отново я загледа. Чувстваше я толкова уместна, така открита, изгаряща дланта му, едновременно признание и извинение, и толкова гореща, гореща изповед за това каква нужда изпитваше самият той от Кумико, че беше невъзможно Кумико да не я види и разбере, а след това да не добави апликацията към последната плочка и така да затвори общата им история с Джордж и да се събере с него завинаги. С прилив на надежда Джордж се извърна да отвори вратата на колата.

И тогава светът свърши.

От входа на кооперацията излезе Рейчъл.

Рейчъл.

Която живееше далеч от тук.

Пред очите му Рейчъл излезе от входа на тротоара, огряна от осветлението във фоайето зад гърба си и от малкото улични лампи наоколо. След това започна да рови в чантата си за ключовете, на лицето й нямаше усмивка и изразът му издаваше някакво странно смущение.

А после Рейчъл вдигна глава, сякаш дочула нещо и видя Джордж.

Само го стрелна с поглед, очите й отново отразиха светлината и проблеснаха в зелено. След това тя се престори, че не го е видяла, макар че това беше очевидно невъзможно. Рейчъл отново сведе глава към чантата си и се заотдалечава по тротоара, продължавайки да търси ключовете си.

Но преди да изчезне в мрака, Джордж зърна още веднъж лицето й и то все така изразяваше същото особено объркване и дори разочарование.

Джордж плъзна поглед по фасадата на кооперацията към прозореца на Кумико. Стомахът му се премяташе надолу, пропадайки в някаква бездънна яма вътре в тялото му. Как се беше случило това? От къде Рейчъл беше научила къде живее Кумико, при положение, че дори Джордж едва беше успял да я накара да му каже адреса си? Дали двете се бяха срещали и преди? Отдавна ли се познаваха? И какво ли си бяха казали една на друга?