Читать «Жената жерав» онлайн - страница 119

Вратата се отвори под ударите на юмрука му.

Джордж замълча, когато тя се завъртя безшумно до край и с лек удар се опря в стената. В апартамента цареше тишина. Лампите бяха включени, но вътре нямаше движение, не долиташе нито звук.

— Кумико? — повтори Джордж.

Три крачки и той се озова по-навътре в апартамента й от когато и да било преди, което си беше абсурд, абсурд, с който той не можеше да повярва, че се е примирявал досега. Нищо чудно, че жените не го приемаха на сериозно. Нищо чудно, че собствената му дъщеря му се присмиваше и си въобразяваше, че може да му говори като на…

Джордж спря на място, бавно вдигна юмрук и го притисна до челото си, сякаш имаше главоболие, което се надяваше да прогони. Откъде дойде у него всичко това? Всичката тази беснееща ярост? Кой всъщност беше той точно в този момент?

Какво се беше случило с Джордж?

— Кумико? — повика я той още веднъж, сякаш тя беше онази, която знаеше отговора на този въпрос.

Премина край безмилостно чиста кухня, дотолкова чиста, сякаш никога не е била ползвана, после влезе в също толкова чиста дневна, лишена от каквато и да било индивидуалност, подобно на хотелска стая.

Тук ли живееше тя? Той бавно се завъртя в кръг. Никаква следа от Кумико. Никакви нейни творби по стените — защото накачените в дневната пейзажи с мексикански индианци определено бяха предназначени за хора, считащи изкуството за част от мебелировката — нито растение в саксия или пък някоя хвърлена дреха.

Сякаш в този апартамент не живееше никой.

От дневната извеждаха две врати — първата беше открехната, разкривайки сребристата чистота на безукорна тоалетна, а втората, плътно затворена, навярно водеше в спалнята на Кумико, която трябва да й служеше и за работен кабинет, защото в малкия апартамент друго подходящо място просто нямаше. Между двете врати висеше малко огледало и за миг Джордж мерна в него потното си лице, като едва разпозна себе си под изкривената гримаса на гняв и яростния поглед. Приведе се напред и се вгледа внимателно — дори очите му изглеждаха различно. Изглеждаха почти…

Иззад затворената врата се чу въздишка.

Той се прокрадна крачка напред и се вслуша, но не долови нищо повече. Тъкмо се канеше отново да я повика по име, но се замисли — нима тя не го беше чула досега? Обърна се, погледна отново късия коридор зад гърба си. Защо входната врата беше оставена отворена?

Внезапно го завладя страх. Беше ли се случило нещо? Да не би Рейчъл да е откачила до такава степен, че…

Сграбчи дръжката на затворената врата и нахълта в спалнята, от рязкото движение смазващо му се зави свят, и ето, пред него…

Стои тя.

Застанала пред статив, на който е изправена последната плочка. Той вижда подбраните за нея перца, вече изрязани и пръснати свободно върху черния квадрат. Апликацията все още не е довършена, един поглед му е достатъчен, за да види празните полета, които предстои да бъдат запълнени, полета, които ще довършат окончателния образ, ще го направят разбираем.

Той едва забелязва самата стая, смътно долавя, че е в празно бяло помещение, в което няма абсолютно нищо друго, освен самата тя и стативът, и плочката, а това само по себе си е невъзможно, нали?