Читать «Жената жерав» онлайн - страница 118

Край. Това можеше да бъде единствено краят. И този край го беше сложил сам той, със собствената си ръка, със своя егоизъм, със своята алчност, да, алчност, но не за парите, които плочките така неочаквано бяха започнали да носят, а алчност за самата Кумико. Той беше алчен за нея. Искаше повече, отколкото тя даваше и макар подобна алчност да противоречеше на всичките му добродетели, на онези черти от характера, които караха хората да го харесват, той продължаваше да я чувства в себе си. Джордж жадуваше за нея, а тя отказваше да задоволи жаждата му.

И сега, не щеш ли, Рейчъл. В кооперацията на Кумико, може би дори в апартамента на Кумико. Където сам Джордж никога не беше влизал в истинския смисъл на думата.

И внезапно, колкото и неразумно, неоснователно и възмутително да беше това чувство, Джордж усети как започва да го изпълва гняв. Юмруците му стиснаха волана с всички сили, устата му се изкриви, неразположението от температурата сега изведнъж избухна, обля го като изпълнено с ярост сияние. Стори му се толкова несправедливо всички наоколо да дирижират живота му и да се преструват, че това не е проблем, защото, видите ли, Джордж е винаги толкова спокоен. Е, проблем е. Мама му стара, време е да стане ясно, че това е един проклет проблем.

Трябваше да види Кумико. Тази ситуация трябваше да получи някакво разрешение. По един или друг начин, нещо трябваше да приключи.

Джордж грабна апликацията и излезе от колата, затръшвайки вратата така яростно, че целият автомобил се разлюля. Закрачи към входа на кооперацията, като не си даде труд да звънне на домофона, а вместо това задържа вратата отворена, за да може една развълнувана майка с две дечица да излезе. Жената го изгледа с подозрение, но после погледът й падна върху апликацията в прозрачната папка под мишницата му и тя каза:

— Кумико?

Джордж само изсумтя едно „Да“ и се вмъкна във входа.

Натисна бутона на асансьора трийсет и три пъти, преди вратите на кабината се отворят. Докато асансьорът се носеше нагоре, Джордж пристъпваше гневно от крак на крак, като през цялото време ясно чувстваше колко е несправедлив гневът му. Той беше предал Кумико. Тя не беше сторила нищо.

Всъщност, именно това беше нейното престъпление. Тя не беше сторила нищо.

Но, о, колко несправедлива беше и тази мисъл, защото не беше вярна, разбира се, че Кумико беше сторила нещо. Беше му дала целия свят. Само дето тя самата присъстваше в този свят крайно недостатъчно.

Гневът вреше в него, готов да прекипи, готов да изригне.

Вратите на асансьора се отвориха и той закрачи решително по площадката право към нейния апартамент и заблъска по вратата.

— Кумико! — изкрещя. — Кумико!