Читать «Жената жерав» онлайн - страница 116

Той затвори очи за момент. Хенри Джеймс е навярно последният писател на света, когото човек трябва да чете, когато има температура. Джордж отвори очи, пое дълбоко въздух и прелисти страницата. После я разряза на две с острието на макетния нож.

Защо се беше обадил на Рейчъл? Какво изобщо му се е въртяло в главата, та да го стори?

Ръката му прокара втори разрез, очертавайки двете страни на широк, грубоват триъгълник.

Сякаш беше решил умишлено да пожертва всичко, само за да огорчи Кумико — огорчение, за което Джордж силно се надяваше тя никога да не узнае и което да си остане само един белег върху собственото му сърце, защото от огорченията винаги остават белези.

Джордж прокара още два свободни разреза, извади от страницата една изрязана фигура и я остави встрани.

Не се сърдеше на Кумико, даже никак. Просто се чувстваше… загубен. Сам. Сам, дори когато тя беше до него.

Прокара още разрези върху същата страница над мястото, от което беше извадил триъгълника. Прорезче тук, изрязана фигурка там.

Вината беше изцяло негова. Той никога не се беше опълчвал истински на Кумико, никога не беше искал от нея повече от онова, което тя беше готова да даде и по тази причина Кумико беше напълно права да мисли, да смята, да вярва, че Джордж е напълно доволен от онова, което получава от нея.

Разрез. Разкъсване. Още разрези. Още разкъсване.

И ето че той — от глупост, от лудост — се беше обърнал към Рейчъл, която му беше дала нещо и той й беше дал нещо в отговор, само за да открие, че…

Последен разрез.

… да ти се дава всичко е твърде много. Че да ти дават нещо вече е много. Или поне е достатъчно. Че светът му, светът на един мъж с шейсет и пет процентов потенциал, се изпълва до ръба от получените части от една личност, която му се отдава в цялост, а светът на мъжа затъва и се удавя.

Той искаше Кумико. Не съществуваше нищо друго, което да си заслужава да бъде искано, от което да си заслужава да се нуждаеш.

И, о, моля те, моля те, моля те, нека тя му прости, без да знае защо трябва да му прощава. Това беше всичко, което искаше от Кумико сега — прошка.

Моля те, прости ми…

— Това е страхотно — каза Мехмет, все така застанал зад рамото му, напълно забравен.

— За бога, Мехмет — излая Джордж, отново стреснат. — Обзема ме внезапно желание да прескочим едномесечното ти предизвестие.

— Не, сериозно — прекъсна го Мехмет. — Хубаво е.

Джордж погледна онова, което беше изработил, фигурата, която лежеше сглобена върху работния плот на бюрото, отделните форми, образуващи цялата картина. Трябваше му секунда, за да могат очите му да я видят както трябва, но да, ето я, стоеше пред него несъмнена и категорична.

Ръцете му бяха изрязали вулкан. Изригващ вулкан.

Вулкан, покрит с думи, вулкан, направен от книга. Вулкан, който диша пламък и сяра, и пепел, и смърт. Вулкан, който обявява пълната разруха на света.

Но и който, както винаги става, обявява раждането на нов свят.

Ето го. Това беше. Беше я намерил.

Последната апликация.