Читать «Жената жерав» онлайн - страница 115

— Нещата изобщо не зависят от мен. Няма никакъв голям проект. Не и за продажба.

Мехмет сви рамене.

— Няма значение. Само като говорят за него, хората правят така, че проект има. Това е изкуството, нали?

Джордж въздъхна и разтри слепоочията си. Наистина се чувстваше зле. Може би за днес беше работил достатъчно. Изрязваше от страниците на мухлясала бройка от „Златният бокал“, която беше изровил от кашон с преоценени книги пред един магазин за стоки втора ръка. Джордж подозираше, че точно този роман вероятно крие дълбоко символично значение за настоящата ситуация в живота му, но не го беше чел, нито пък познаваше хора, които да са го чели. Всичко, което знаеше за сюжета, беше краткото описание на задната корица. Подарен бокал, метафора на пукнатината, поразила една любов. Или нещо подобно. Бездруго Джордж беше откъснал корицата и я беше изхвърлил, чак след това се беше захванал с изрязването, мъчейки се да се досети каква точно фигура ще иска Кумико за последната си плочка.

Но страница след страница, след страница изпод ръцете на Джордж не излизаше нищо. Без дори да осъзнава напълно точно какво прави, първите му опити бяха силуети на жени, женски лица, женски тела, облечени и разсъблечени, един път дори се получи извивката на женска гърда със зърното — образ, който се стори на Джордж така ужасно ограничен, че той на мига го смачка и отиде да обядва, засрамен и тъжен. Какво му ставаше?

След това пробва с животни. В края на краищата, образът на жерав го беше събрал с Кумико и ако във въздуха продължаваше да виси думичката „последен“, то навярно още някое животно би било подходящ завършек на нещата. Но под ръцете му всички птици се оказваха пингвини, после всички пингвини се превръщаха във видри. Тигрите му бяха овце, драконите — молци, конете му не бяха нищо повече от геометрични фигури с неубедителни крака.

— О, майната му — каза Джордж и изхвърли поредната, едва ли не стотна модификация. Още веднъж. Още само един опит и след това щеше да се откаже. Може би завинаги.

Той откъсна една последна (пак тази дума) страница от плътната проза на Джеймс и се опита да зачете написаното, за да види дали няма да получи някакво вдъхновение.

Сега тя го видя с правдиви, по-неподатливи на заблудата очи, видя го да кръстосва от място на място сред затворените прашни стаи или да сяда задълго отпуснат на меките дивани, взрян пред себе си през дима от вечната си цигара.

Да, почетеното определено пасваше отлично на малкото, което Джордж си мислеше, че знае за Хенри Джеймс. Сигурен беше, че абзацът трябва да е брилянтен, но много повече му приличаше на артистично изображение на творческо писане, отколкото на същинско писане. Нарисувана страница. Апликация без ясни ръбове.

И тогава — защото Джордж си беше Джордж — той усети как го залива вина задето мисли точно като дъщеря си и проявява непочтителност към един отдавна починал писател, тачен ако не от хиляди, то от стотици и чийто златен бокал без съмнение символизираше някакъв дълбок смисъл, който със сигурност можеше да хвърли светлина в собствените затворени прашни стаи на самия Джордж…