Читать «Жената жерав» онлайн - страница 104

Аманда замръзна.

Сега цареше пълна тишина и тя се зачуди дали не си е въобразила. После се ядоса на собствената си глупост, защото как е възможно да си въобразиш звук? Мисълта й заприлича на идиотска реплика от филм, която героят изрича миг преди да бъде убит от садистичен палач, влачещ подире си железен капан за мечки.

Не, наистина беше чула нещо, висок звук, дошъл някъде отвън.

Но що за звук?

Вик на някакво животно? Аманда надникна през прозореца, затворил в рамката си красивата луна и обърнат към не чак толкова красив паркинг и един твърде натоварен булевард отвъд паркинга. Апартаментът се намираше на четвъртия етаж и дори в пълното мълчание на града в 3:47 сутринта беше малко вероятно от подобно разстояние да се чуе лаят на лисица, а и звукът съвсем не се беше сторил на Аманда лисичи. Лисиците приличаха на звезди от нямото кино, чиято кариера рухва с появата на говорещите филми — външно красиви, но отвореха ли уста, грачеха отблъскващо.

Аманда притисна лице до стъклото и то се замъгли от дъха й. Навън нямаше нищо, само няколко случайни автомобила на паркинга, осветен от една-единствена жълтеникава улична лампа. По булеварда отвъд нямаше никакво движение, нямаше го дори нощният автобус, който минаваше на всеки кръгъл час и я будеше в продължение на месеци, докато свикне с шума му. Аманда се надвеси над мивката, за да погледне през другия прозорец, който обаче не показваше нищо друго, освен друг ъгъл на същия паркинг и покрива на близката административна сграда, чиито офиси приютяваха редица мимолетни бизнеси със съмнителни имена.

Нищо. Чуваше само собственото си дишане и цъкането на радиатора.

Какво ли беше чула? Звукът беше странно скръбен, като плач на опечалени или стон на разбито сърце. Или вик на влюбен, чиито чувства така и ще останат завинаги несподелени…

— Ох, моля ти се! — каза си сама Аманда, трепереща в хладната баня. — Беше си просто лисица. Да не си в сапунена опера!

Колкото и да чакаше, нищо повече не се случи, така че тя се отказа и излезе от банята, като спря само за миг в коридора, защото усети, че стомахът й отново се бунтува, като някаква отделна личност в нея, която я тормози с гаденето…

Не! Никаква отделна личност. Ама никакви такива работи, дори не трябва и да си ги помисля. Просто й се гади. Това е, това е всичко, просто й се гади. Като оставим настрана цялата история под заглавие „правих-секс-с-бившия-си-докато-неговата-приятелка-беше-заета-да-се-грижи-за-майка-си“, която със сигурност не говореше добре за него, Анри по принцип си беше отговорен и внимателен мъж. Дори не би си и помислил да ги подложи на подобен риск. Освен това, Аманда с очите си го беше видяла да си слага презерватива.

Дали?

— Ох, мамка му — прошепна си тя.

Опита си да си представи сцената отново, да види в ума си как Анри си слага презерватива онази вечер на дивана и, да, в съзнанието й се появи движението, с което ръката му го нахлузва надолу, докато тя самата разкопчава сутиена си. Но целият епизод се беше случил толкова бързо, беше толкова извънреден, че сега тя не беше сигурна дали го е видяла да слага презерватива или той просто се е галел по силата на онзи порив, на който се подчиняват всички мъже, когато ерекцията им се окаже на открито. А и откъде може да се е взел този презерватив? В апартамента презервативи нямаше, а и защо му е притрябвало на Анри да носи в себе си при положение, че с Клодин бяха заедно вече повече от две години…