Читать «Жената жерав» онлайн - страница 105

— Престани — строго си нареди Аманда. — Просто спри!

Дразнещото беше, че не можеше дори да звънне на Анри да изясни нещата, защото в момента отново бяха скарани. Заради Джей Пи, естествено. Анри искаше да вземе детето при себе си в Монпелие за цели две седмици, за да можел „да го запознае както трябва с Франция“.

— Няма начин — беше отговорила Аманда.

— Не може просто да ми отговориш няма начин, Аманда — отвърна Анри. — Този разговор не може да започне така.

— Той е на четири години. Домъчнява му за вкъщи, дори когато постоим по-дълго някъде навън следобеда. Когато порасне…

— Когато порасне, аз вече ще съм непознат за него. Аз вече съм му непознат…

— Няма такова нещо. Просто не мога да го накарам да престане да говори за теб…

— Виждаш ли, мъчиш се да го накараш да престане да ме споменава!

— Анри — беше изръмжала Аманда гневно, — детето е твърде малко за двуседмично пътуване…

— Само за седмица тогава.

— Твърде малък е за едноседмично…

— Всичко е заради мен. Поне си признай най-сетне, Аманда. Ядосана си ми заради онова, което стана…

И тогава — а в светлината на тазнощните събития Аманда осъзна иронията, която са крили думите й — тя каза:

— О, господи, защо мъжете са такива глупаци що се отнася до секса?

Следващите няколко минути се бяха ругали на френски, преди да затворят телефоните, като въпросът за гостуването на Джей Пи във Франция остана напълно решен в съзнанието на Аманда и „подлежащ на по-нататъшно обсъждане“ в съзнанието на Анри.

Аманда спря пред стаята на сина си и надникна при него. Твърде мъничък в новото си легло „за големи момчета“, Джей Пи се беше проснал в пълния си ръст върху юрганчето с Весели картинки, но дори и в това положение беше успял да заеме само едното му ъгълче. Аманда влезе в стаята и зави отново детето.

— Ce sont mes sandals — промърмори Джей Пи, без да отваря очи. — Ne pas les prendre.

— Няма, меченце — отговори му Аманда, целуна влажното му от пот челце, като внимаваше херпесът да не докосва кожата му. — Обещавам.

Детето се сгуши обратно във възглавницата с Весели картинки и скоро отново спеше дълбоко. Толкова красив беше, огрян от лунната светлина, че Аманда усети, че сълзите отново напират в очите й.

— За бога — прошепна си.

Ако беше бременна, това поне щеше да обясни всичките й емоционални люшкания в последно време. Фактът, че ревнуваше Кумико от баща си. Необяснимото, но едновременно с това неудържимо разстройващо я чувство, че по някакъв начин Кумико й е била отнета. Бременността би могла да обясни дори опияняващия спомен за това как Кумико я храни с оризов пудинг от ръката си, усещането за пръстите на Кумико в устата й, усещането за връзка между двете, връзка напълно неочаквана, изненадваща, връзка — поне що се отнасяше до Аманда — табу, но връзка, която караше вътрешността й да се свива така силно, че от време на време Аманда слагаше собствените си пръсти в устата си, за да повтори преживяването.