Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 98

Но станалото тук не спадаше към нито една от тези категории. Светлините не бяха измама, нито пък съвпадение, но не можеха да се нарекат и резултат от неволна грешка. Джеръми беше сигурен, че обяснение съществува, но в онзи объркващ мислите момент не знаеше къде да го търси.

Лекси остана неподвижна и въпреки невероятното преживяване през цялото време не пророни нито дума. Сега се размърда като насън и попита почти шепнешком:

— Е, какво мислиш?

— Още не знам — призна си той. — Със сигурност видях нещо, но не знам какво.

— Виждал ли си подобни неща и преди?

— Не. За пръв път се натъквам на явление, което наистина може да мине за мистерия.

— Невероятно е, нали? — продължи тихо тя. — Бях забравила колко е красиво. Чувала съм за северните светлини и често съм се чудила дали имат нещо общо с това.

Джеръми не отговори. Представи си появата на светлините и реши, че засилването на интензитета им напомня на появата на светлините от фаровете на автомобил, изкачващ се по пътя срещу човек. Това засили убеждението му, че вероятно бяха предизвикани от някакво превозно средство. Просто нямаше друг начин. Той се загледа в пътя. Искаше да види дали ще се появи преминаващ автомобил, но всъщност не бе изненадан от липсата му.

Лекси реши да го остави за малко с мислите му. Имаше чувството, че вижда как мозъкът му смила информацията. Накрая се наведе към него и го потупа по ръката, за да привлече вниманието му.

— Какво следва сега? — попита го.

Джеръми поклати глава и се върна в реалността.

— Има ли наблизо магистрала? Или друг широк път?

— Само онзи, по който дойдохме от града.

— Хм — смръщи чело той.

— Какво, без „аха“ ли минаваш този път?

— Само отлагам — отвърна замислено. Въпреки мастиленочерната нощ забеляза усмивката й, присви очи и попита: — Защо имам чувството, че вече знаеш откъде идват тези светлини?

— Не, не знам — наведе тя престорено свенливо глава. — Защо мислиш така?

— Просто имам такова чувство. Знаеш ли, мисля, че мога да чета мислите на хората. Научих тази тайна от един приятел на име Клосън.

Тя се засмя.

— Значи вече знаеш какво си мисля.

Замълча за момент, после се наведе напред. В очите й заиграха изкусителни пламъчета и въпреки че Джеръми мислеше за друго, съзнанието му неволно върна образа й, какъвто го помнеше от празненството. Не можеше да си криви душата, сред своите съграждани тя изглеждаше наистина неотразимо.

— Помниш ли какво ти разказах преди малко? — прошепна тя. — Знам със сигурност, че това бяха мама и татко. Искали са да се запознаят с теб.

Дали беше от тъгата в гласа й, от тона й — като на изоставено дете — но той усети буца в гърлото си и трябваше да се бори със себе си, за да не я грабне в прегръдките си и да я задържи там завинаги.