Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 95

— Може ли да ми донесеш очилата за нощно виждане? — провикна се.

— Не — дойде веднага отговорът й. — Вече ти казах, че са много готини и се привързах към тях. А и ти се справяш добре.

— Как добре? За малко да падна, не виждам нищо.

— Остават ти още няколко крачки и излизаш на широко. Върви само напред.

Той тръгна бавно напред с протегнати ръце.

— Сега какво?

— Сега си пред една гробница. Завий наляво.

„Добре се забавлява с мен“ — помисли си Джеръми.

— Забрави да кажеш „Саймън каза“.

— Искаш ли да ти помогна или не?

— Искам очилата си — примоли се той.

— Ела и си ги вземи.

— Би могла ти да дойдеш и да ме вземеш?

— Бих могла, но няма да го направя. Много по-забавно е да те гледам как обикаляш като зомби. Сега тръгни наляво. Ще ти кажа кога да спреш.

Играта продължи и мина доста време, докато се добере до нея. Най-после се отпусна с въздишка на земята, а тя свали очилата и каза през смях:

— Ето че успя.

— Хм. Благодаря.

— Няма проблем. Радвам се, че помогнах.

През следващия половин час Лекси и Джеръми направиха разбор на случилото се на празненството. Нощта беше прекалено тъмна, за да може той да види израза на лицето й, но му харесваше, че двамата седят толкова близо един до друг в мрака.

Променяйки темата на разговора, той я помоли:

— Разкажи ми кога и как видя светлините. Тази вечер чух всички разкази, освен твоя.

В тъмната нощ чертите на лицето й бяха просто сенки в мрака, но вглеждайки се в нея, му се стори, че молбата му я връща назад във времето към нещо, което не е сигурна, че иска да си спомни.

— Бях на осем години — започна тихо тя. — Не знам защо, но започнах да сънувам кошмари и те винаги бяха свързани с моите родители. Дорис държеше снимката от сватбата им на стената в моята стая и в сънищата ми те винаги изглеждаха така: мама в сватбената си рокля, а татко в смокинг. Но в съня ми двамата падаха в реката, хванати в капана на собствената си кола. Гледах ги някъде отгоре и виждах ясно ужаса и паниката по лицата им, докато водата изпълваше купето. В един момент страхът в очите на мама изчезваше и на негово място се появяваха тъга и примирение, като че ли разбираше, че това е краят. И колата изведнъж започваше да потъва по-бързо пред погледа ми.

Тя говореше с равен, лишен от емоции глас. Въздъхна дълбоко и продължи:

— Събуждах се с писъци. Не знам колко пъти се повтори това — в момента всичко ми е в мъгла, останал ми е един общ спомен — но мина доста време, докато Дорис разбере, че това не е просто етап от израстването. Други родители сигурно щяха да ме заведат на психолог, но тя… тя ме събуди една нощ, каза ми да се облека дебело, сложи ми палтото и ме доведе тук. Каза ми, че ще ми покаже нещо прекрасно… — Тя направи пауза. После продължи: — Нощта приличаше много на тази. Дорис ме държеше за ръката, за да не се спъна. Минахме между гробовете, излязохме тук, до магнолията, седнахме и зачакахме светлините. Те бяха като живи, осветиха всичко наоколо с ярката си светлина, преди да угаснат. Омагьосани от видяното, ние се прибрахме у дома.