Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 92

— И за мен този е първият. Обикновено получавам имейл, пълен с псувни.

Тя се засмя и той се наслади на мелодичния звук. На лунната светлина лицето й изглеждаше непроницаемо, но той си спомни колко оживено беше то, докато разговаряше със съгражданите си.

Те стигнаха до колата и Джеръми й отвори вратата. Докато влизаше, ръката й случайно докосна неговата и той се запита дали това беше отговор на неговото побутване по рамото, или бе несъзнателно. Затвори вратата след нея, заобиколи от другата страна и седна зад волана. Пъхна ключа в стартера, но преди да запали, се замисли.

— Какво има? — попита тя.

— Мислех си… — започна, но не довърши.

Тя кимна.

— Аз пък си помислих, че каза нещо.

— Ха-ха, много смешно. Помислих си… наистина… ще стане късно, но защо не дойдеш с мен до гробището?

— Да те пазя ли?

— Нещо такова.

Тя погледна часовника си. „Господи — каза си, — не бива да се съгласявам. Защо да ходя?“ Вече открехна вратата, като се съгласи да го придружи на вечерята, ако прекараше и следващите няколко часа с него, означаваше да я отвори широко. Беше убедена, че от това няма да излезе нищо добро, а и нямаше причина да приеме. Обаче думите сами излязоха от устата й:

— Но първо трябва да минем през къщи, за да облека нещо по-удобно.

— Разбира се. Абсолютно съм съгласен, че трябва да облечеш нещо по-удобно.

— Не се съмнявам — погледна го многозначително тя.

— Хей, недей да се заяждаш. — Той беше леко засегнат. — Не мисля, че се познаваме достатъчно, за да се заяждаме.

— Така си говоря.

— Това вече го знам.

— Тогава се подготви за следващия път. И искам да сме наясно. Не си въобразявай разни смешни неща за довечера.

— Не си въобразявам нищо смешно. Аз съм лишен от чувство за хумор.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не знам — погледна я престорено невинно. — Какво имаш предвид?

— Просто карай и мълчи. Иначе ще променя решението си.

— Добре, добре — завъртя ключа Джеръми. — Боже, понякога си много упорита!

— Благодаря — отвърна тя. — Казвали са ми, че това е едно от най-привлекателните ми качества.

— Кой ти го е казвал?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Таурусът пое по мъгливите улици. Жълтите светлини от уличните лампи правеха нощта да изглежда още по-тъмна. Скоро спряха пред дома й и Лекси отвори вратата.

— Изчакай ме тук — каза и прибра косата зад ушите си. — Връщам се след минута.

Той се усмихна и прие нервността й за добър знак.

— Имаш ли нужда от моя ключ, за да отвориш вратата? С удоволствие ще ти услужа.

— Не се мислете за толкова специален, господин Марш. Майка ми също получи ключ от града.

— Пак ли „господин Марш“? Тъкмо си мислех, че се разбираме толкова добре.

Тя излезе от колата и в желанието си последната дума да е нейна, побърза да затвори. Джеръми се засмя и си помисли, че двамата всъщност доста си приличат. Не можа да се въздържи, натисна бутона за сваляне на стъклото откъм нейната страна и извика:

— Хей, Лекси?

Тя се обърна.

— Какво?

— Довечера ще бъде студено. Ако вземеш бутилка вино, няма да ти се разсърдя.

Тя сложи ръце на кръста си.