Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 91

— Благодаря за помощта.

— Успя ли да хапнеш? Ако не си, мога да измисля нещо.

— Няма нужда, добре съм.

— Сигурен ли си? Вечерта тепърва започва.

— Всичко е наред — увери я. Настъпи тишина. Той се огледа. Мъглата се бе сгъстила още повече. — Но мисля, че вече трябва да тръгвам. Не ми се иска да изпусна големия си шанс да се сблъскам с нещо свръхестествено.

— Бъди спокоен. Ако говориш за светлините, няма да ги изпуснеш — каза Дорис. — Те идват късно, имаш най-малко два часа.

За негова изненада тя се приближи и го прегърна уморено.

— Искам да ти благодаря, че намери време и сили да изслушаш всички. Не всеки има дарбата да слуша.

— Няма проблем. Дори ми беше приятно.

Тя се отдръпна и той се вгледа в Лекси. Помисли си, че да израсне човек с Дорис е като да израсне с майка му.

— Въпреки това мисля, че е време да тръгваме — каза и погледна към Лекси. — Готова ли си?

Тя кимна, без да каже нищо. Джеръми се замисли и установи, че тази вечер тя не е разменила нито дума с него. Изчака я да целуне Дорис, чу я да й обещава да намине да я види и след няколко минути двамата тръгнаха към колата му. Чакълът скърцаше лекичко под краката им. Лекси гледаше напред, но всъщност не виждаше нищо. Те изминаха мълчаливо няколко крачки. Джеръми я побутна нежно с рамо.

— Много си мълчалива тази вечер. Добре ли си?

Тя разтърси глава.

— Мислех си за Дорис. Тази вечеря направо я изтощи. Знам, че не бива да се тревожа, но не мога да не се притеснявам.

— Уморена е, но иначе изглеждаше добре.

— Да, тя знае как да се прикрива. Трябва да се научи да го кара по-полека. Преди две години получи инфаркт, но се преструва, че не се е случвало такова нещо. А след тази вечер я очаква натоварен уикенд.

Джеръми не знаеше какво да каже. Не му бе минало през ума, че Дорис може да има проблеми със здравето.

Лекси забеляза притеснението му и се усмихна.

— Но й беше приятно, това е сигурно. И двете имахме възможност да видим хора, които не бяхме срещали напоследък.

— Аз пък си мислех, че всички се срещате всеки ден.

— Така е. Но всички работим и имаме време, колкото да се поздравим. Тази вечер беше хубава. — Тя вдигна поглед към него. — И Дорис беше права. Хората наистина те харесаха.

Той долови изненада в гласа й, пъхна ръце в джобовете и каза:

— Не знам защо се учудваш. Аз съм си такъв. Хората по принцип ме харесват.

Тя извъртя очи, но думите му не я ядосаха, прие ги като приятелска закачка. Скоро завиха покрай оградата и къщата се скри в мъглата.

— Хей, знам, че не е моя работа, но как успя да се оправиш с Родни?

Тя се поколеба за миг, после сви рамене.

— Прав си. Наистина не е твоя работа.

Той се вгледа в очите й, очаквайки да види усмивката й, но остана разочарован.

— Виж, попитах те по една-единствена причина. Исках да разбера дали не трябва да се измъкна от града под прикритието на нощта, за да не ми прекърши врата с голи ръце.

Това вече заслужи усмивката й.

— Бъди спокоен за врата си. И ако избягаш, да знаеш, че ще разбиеш сърцето на кмета. Не мисли, че всеки дошъл тук получава такова парти и ключ от града.