Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 88

— Съжалявам, че ще прекъсна разходката ви из миналото, но се надявам да не ми се разсърдиш, скъпа — започна любезно и се обърна към Джеръми: — Хората нямат търпение да открием вечерта.

— Нямам нищо против — кимна Джеръми. В същия миг кметът хвана ръката му и го поведе през тълпата.

Хората замълчаха и се разделиха на две като Червено море пред Мойсей. Някои гледаха с широко отворени очи, други се опитваха да видят по-добре, всички ахкаха, охкаха и шепнеха високо: „Ето го, сигурно е онзи там“.

— Не мога да ти опиша колко се радваме, че най-после се появи — каза кметът, докато се усмихваше широко на публиката. — Бях започнал да се тревожа.

— Няма ли да е по-добре да изчакаме Лекси? — попита Джеръми, полагайки усилия да не се изчерви.

Цялата тази работа, особено с ескорта на кмета, сякаш беше английската кралица, му се видя някак прекалено южняшка и доста притеснителна.

— Вече говорих с нея. Тя ще ни чака там.

— Къде е това „там“?

— Там, където ще се запознаеш с останалите от Градския съвет, разбира се. Вече познаваш Джед и Тъли, но има и още. Хората от общината също те чакат. И те като мен са много развълнувани от посещението ти. Много, много развълнувани. И всички имат по една история за духове. Нали си носиш диктофона?

— В джоба ми е.

— Добре, добре. Радвам се да го чуя. И… — той премести поглед от тълпата към Джеръми — разбрах, че довечера ще ходиш на гробището?

— Да, и като стана дума, исках да попитам…

Кметът продължи напред, сякаш не го бе чул, кимайки и махайки на хората.

— Като кмет на този град ти казвам да не се плашиш от нашите духове. О, гледката наистина е страховита, може да изплаши дори и слон. Но досега никой не е пострадал, като изключим Боби Лий Хауард, който заби автомобила си в пътния знак. Но това не беше под влияние на видяното там, а по-скоро резултат от изпиването на едно стекче бира, преди да седне зад волана.

— Разбирам — каза Джеръми и имитирайки кмета, започна да кима и да маха с ръка към тълпата. — И ще се опитам да го запомня.

Лекси го чакаше при хората от Градския съвет и той си отдъхна, когато тя дойде при него и го представи на местния елит. Хората, с изключение на Джед, разбира се, който, скръстил ръце пред гърдите си, гледаше мрачно, се държаха мило и приятелски. Джеръми се усмихваше на всички, но не изпускаше Лекси от поглед. Тя беше разсеяна, мислите й сякаш не бяха тук и той се запита какво ли бе станало между нея и Родни.

Но през следващите три часа не успя нито да разбере, нито дори да се отпусне, защото тържеството приличаше повече на политическо събрание от миналия век. След като се запозна с членовете на Градския съвет (подготвен от кмета, всеки един от тях, с изключение на Джед му обеща „най-интересната история за нашите духове“ и му напомни, че „туризмът е много важен за града“), гостът бе качен на сцената, над която бе закачена дълга лента с надпис: „Добре дошъл, Джеръми Марш“.

Всъщност това не беше сцена, а дълга дървена пейка, покрита с лъскава лилава покривка. Наложи му се да ползва стол, за да се качи върху нея, същото направи и кметът Джъркин, и двамата се изправиха пред море от непознати лица. Залата постепенно утихна и кметът изнесе пространна хвалебствена реч, оценявайки високо професионализма и честността на Джеръми, сякаш двамата се познаваха от години. Не пропусна да отбележи участието му в „Най-гледаното време“ — това предизвика вече познатите усмивки, кимания и махания — и изброи по-известните му статии, наблягайки на онази в „Атлантик Монтли“, свързана с производството на биологично оръжие във Форт Детрик. Макар понякога да объркваше имена и термини, Джеръми трябваше да признае, че човекът си бе написал домашното и определено притежаваше дарбата на ласкател. В края на речта си кметът му поднесе ключа на града и квартет „Шараните“, изправени на съседната маса, изпяха три песни: „Каролина ин май майнд“, „Ню Йорк, Ню Йорк“ и най-актуалната за случая, онази от филма „Ловци на духове“.