Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 74

Хупър бе дошъл в „Хърбс“ с надеждата, че Дорис ще му каже нещо, най-малкото ще сподели вътрешното си усещане за ситуацията, но се оказа, че не е в ресторанта. Казаха му, че е отишла до общината, но щяла да се върне скоро. Това не му помагаше, защото обедната му почивка вече свършваше, нямаше да има време да я изчака. А и тя най-вероятно щеше да скрие истината от него, дори и да знаеше нещо. Беше чул, че Дорис харесва гражданчето и… може би го намира за специален.

— Извинявай, скъпи — прекъсна мислите му Рейчъл, — наред ли е всичко?

Родни вдигна очи и я видя пред себе си с кана с кафе в ръка.

— Няма нищо, Рейчъл — отвърна той. — Просто не ми е ден.

— Лошите момчета те надлъгаха, а?

— Може и така да се каже.

Тя се усмихна и това наистина я разхубави, но Родни изглежда не забеляза. За него тя бе като сестра.

— Не се ядосвай. След лошия ден винаги идва добър — успокои го тя.

— Сигурно си права.

Рейчъл стисна устни. Тревожеше се за Родни.

— Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш малко? Знам, че нямаш време, но ще кажа в кухнята да побързат.

— Не, не съм гладен. Имам малко протеинов прах в колата и това е достатъчно. Ще се оправя. — Протегна празната си чаша. — Но ако я напълниш още веднъж, няма да ти се разсърдя.

— Веднага, скъпи — усмихна се тя и му наля кафе.

— Между другото, виждала ли си Лекси да минава насам? Може да си е взела храна за вкъщи?

Тя поклати глава.

— Не съм я виждала днес. Провери ли в библиотеката? Мога да й звънна, ако е нещо важно.

— Не, не е толкова важно.

Тя се повъртя още малко около него, сякаш мислеше какво още да му каже.

— Видях те тази сутрин на масата с Джеръми Марш.

— Кой? — престори се на учуден Родни.

— Журналистът от Ню Йорк. Не се ли сещаш?

— О, да. Реших, че е добре да се запознаем.

— Много хубав мъж, нали?

— Не ми е работа да оглеждам другите мъже — изръмжа той.

— Наистина е страхотен. Мога да го гледам цял ден. И тази негова коса! Толкова ми се иска да заровя пръсти в нея! Всички говорят за него.

— Чудесно — измърмори Родни и се почувства още по-зле.

— Той ме покани в Ню Йорк — похвали се Рейчъл.

Родни вдигна глава. Не беше сигурен, че е чул правилно.

— Така ли?

— Е, не директно. Каза, че трябва да видя Ню Йорк, и въпреки че не го изрече с думи, подозирам, че искаше да ме покани на гости.

— Наистина ли? Това е прекрасно, Рейчъл.

— Ти какво мислиш за него?

Заместник-шерифът се размърда на стола си.

— Не сме говорили кой знае колко…

— А трябваше. Той е доста интересен и много умен. И тази негова коса! Казах ли ти за косата му?

— Да — изръмжа той и отпи от кафето, печелейки време, за да осмисли чутото. Наистина ли е поканил Рейчъл в Ню Йорк? Или тя се бе самопоканила? Не беше ясно. Гражданчето наистина може да я бе харесало, определено беше от мъжете, които ухажват директно жените, но… Рейчъл обичаше да преувеличава, а онзи беше някъде навън с Лекси и никой не знаеше къде. Нещо не се връзваше.