Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 76

— Не съм. Много добре си спомням какво ми каза — отвърна Джъркин. — Но ти искаш думата ти да се чуе, нали? А ако не се появиш довечера, никой няма да уважи мнението ти.

Дорис се вгледа в него. Този човек знаеше кое копче да натисне, за да получи своето. Освен това беше прав. Ако оставеше Джеръми сам, той щеше да напише в статията си, каквото му кажеха кметът и приятелите му. За другото също беше прав. Само тя можеше да се справи с една официална вечеря за толкова кратко време. И двамата знаеха, че през цялата седмица се бе подготвяла за уикенда и имаше в кухнята си достатъчно храна.

— Добре — предаде се тя. — Ще се погрижа за това. Но изобщо не си помисляй, че ще тичам да сервирам на онези хора. Ще има бюфет и аз ще седя на масата като всички останали.

Кметът се усмихна.

— Не съм си представял, че ще бъде другояче, Дорис.

Заместник-шериф Родни Хупър седеше в автомобила си на улицата срещу библиотеката, обхванат от колебания. Да отиде ли да поговори с Лекси или не? Колата на гражданчето беше на паркинга, значи двамата се бяха върнали. Сега прозорецът на кабинета й светеше. Представи си я да чете, седнала зад бюрото с подвити под стола крака и леко извърнати настрани колене, видя я да прибира косата зад ушите си, докато обръща страниците. Много му се искаше да поговори с нея, но не можеше да измисли разумна причина за появата си. Досега никога не си бе позволявал да прекъсне работата, само за да си поговори с нея, защото не беше сигурен, че ще й бъде приятно. Тя също не го канеше без причина и ако той насочеше разговора в тази посока, бързаше да смени темата. От една страна, това беше разбираемо, защото тя беше там, за да работи, а не да си прави срещи, но ако го бе насърчила да я посети поне веднъж, той щеше да го приеме като стъпка напред в отношенията им.

Загледан нагоре, Родни зърна една сянка да преминава покрай прозореца. Мина му през ума, че може да е нюйоркчанинът.

Той се намръщи. Не беше невъзможно, нали? Първо, среща за обяд — нещо, което те с Лекси никога не бяха правили — после приятелско посещение в кабинета й. Представи си оживения разговор между двамата и сърцето му се сви. Това гражданче се бе вмъкнало в живота й за по-малко от ден. Трябваше да си поговори по-сериозно с него. Да му обясни положението, да го осветли по въпроса, за да знае господин Марш как стоят нещата между него и Лекси.

Но това означаваше да приеме, че с Лекси имат връзка, а в момента той не беше сигурен в това. До вчера можеше да каже, че е доволен от отношенията им. Е, не съвсем… защото му се искаше те да се развиват малко по-бързо, но това сега не беше важно. Важното беше, че вчера той знаеше, че няма конкуренция. Но ето че днес тя седеше в кабинета си с онзи мъж, смееше се на шегите му, допълваше със свои, изобщо си прекарваше отлично. А той седеше сам в колата си и се взираше в прозореца й.

Но не беше задължително Лекси и онзи да са заедно. Тя сигурно си вършеше своята работа, а той, заврян в някой ъгъл, четеше мухлясалите си книги. Тя беше отговорен човек, налагаше се да играе ролята на гостоприемна домакиня пред важния гост, но това не означаваше, че има и нещо повече. Обмисли тази възможност и реши, че не е лишена от логика. Всички в града искаха журналистът да се чувства добре тук, нали? И най-много кметът. Тази сутрин, тъкмо когато го хвана натясно и беше на път да му покаже кой кой е в този град, Джъркин се намеси и го спаси. И сега, бам! Гражданчето и Лекси берат цветя и гледат дъгата заедно.