Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 73

— Понеже се видя, че и ти имаш свръхестествени способности, защо не ми кажеш, откъде си толкова сигурна, че светлините ще се появят тази вечер?

Отговорът й се забави:

— Просто знам.

— Е, приемам го на доверие. Предполагам, че ще трябва да отида там, за да проверя.

Щом го каза, си спомни за организираната от кмета вечеря и трепна.

— Какво? — погледна го тя.

— Забравих, че кметът ме покани на вечеря с негови приятели. Било важно да се запозная с тях. Каза, че е нещо като събиране за добре дошъл.

— За теб ли?

— За кой друг? — ухили се той. — Впечатлих ли те?

— Не, по-скоро ме изненада.

— Защо?

— Не мога да си обясня защо не съм чула за това.

— Аз също разбрах тази сутрин.

— И въпреки това е странно. Но ако отидеш на вечерята, не значи, че няма да видиш светлините. Те се явяват късно през нощта. Ще имаш достатъчно време.

— Сигурна ли си?

— Аз лично ги видях малко преди полунощ.

Той спря на алеята и се вгледа в очите й.

— Чакай… значи си ги виждала? Но не ми каза за това.

— Не си ме питал — усмихна се тя.

— Пак го каза!

— Пак го казах, защото ти пак забрави да попиташ.

8.

В другия край на централната част заместник-шериф Родни Хупър седеше пред чаша кафе в „Хърбс“ и не спираше да се чуди със стиснати зъби къде, по дяволите, бяха отишли Лекси и онзи нюйоркчанин.

Беше решил да изненада Лекси в библиотеката, да я заведе на обяд и така да накара онова гражданче да проумее как стоят нещата. Бе таил надежди след това тя да му позволи да я изпрати до работата и да види как онзи позеленява от завист.

Родни знаеше какво е видял този господин Марш в Лекси. Нямаше как не го забележи. Господи, не беше възможно човек да го пропусне! Тя беше най-красивото момиче в града, а може би и в целия щат. Не би се учудил, ако надминаваше и световните красавици.

Родни нямаше навика да се тревожи от разни непознати, дошли да ровят в библиотеката за миналото на града. Този път също не се притесни. В началото. Но после целият град заговори за непознатия и той реши да види с очите си какво става там. Хората се оказаха прави. Достатъчен беше един поглед, за да помирише духа на големия град в най-опасния му вид. Нормално човек си представяше хората на науката, забили нос в книгите по библиотеките, възрастни и разсеяни като професорите, със задължителните очила, изтъркания костюм и дъх на кафе. Този тип обаче не беше такъв — напротив, той изглеждаше като излязъл от „Бела Бюти“. Но дори и това не го разтревожи. Родни излезе от релси чак когато разбра, че двамата са тръгнали из града съвсем сами.

Той стисна чашата и се намръщи. Къде можеше да са отишли?

Нямаше ги в „Хърбс“. Не бяха и в „Пайкс Динър“. Той бе огледал всички паркинги в града и никъде не откри познатата кола. Изкуши се да попита тук-там, но знаеше, че веднага щяха да тръгнат приказки, което нямаше да е в негова полза. И без това приятелите му мърмореха винаги, когато споменеше, че има среща с Лекси. Всички му повтаряха, че трябва да приключи с нея веднъж завинаги, че само си губи времето, но той знаеше по-добре. Тя винаги приемаше, когато я канеше да излязат. Родни се замисли. Добре де, почти винаги. Наистина, никога не го целуваше за довиждане, но това не беше фатално. Той беше търпелив и знаеше, че рано или късно ще дойде и това време. С всяка среща двамата се сближаваха все повече. Усещаше го със сърцето си. А приятелите му говореха така, защото ревнуваха.