Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 71

— Първо ме обявяваш за единствено дете, а сега и това! Започвам да си мисля, че ме смяташ за мамино синче.

— Е не чак мамино, но…

— Не казвай нищо — вдигна ръка той. — По-добре да не знам. Особено, когато не е истина.

— Откъде знаеш какво искам да кажа?

— Досега направи два опита да ме охарактеризираш и двата не бяха особено ласкателни. Защо да мисля, че третият ще е?

Устните й потръпнаха леко.

— Извинявай. Не исках да те засегна.

— О, искаше, разбира се — усмихна се той, обърна се и зае същата поза като нейната. Вятърът опърли кожата на лицето му. — Не се притеснявай. Не го приемам като лична обида. Защото не съм богато мамино синче.

— Не си. Ти си обективен журналист.

— Точно така.

Тя се засмя.

— Искам да се върнем на мистериите. Какво ти е мнението за прословутата женска загадъчност? И в нея ли не вярваш?

— О, тя е истинска — отвърна той, имайки предвид нейната. — Но това е по-различно от вярата ми в ядрения синтез.

— Защо?

— Защото жената е субективна мистерия, не обективна. Не можеш да измериш мистериозността й с научни методи и апаратура. А и не знам дали трябва да го наричаме мистериозност. Между половете има генетично заложени разлики. Мъжете си въобразяват, че жените са загадка, защото не осъзнават, че те гледат на света по различен начин.

— Така ли?

— Да, разбира се. Разликата е обусловена от еволюцията и е най-добрият начин за запазване на видовете.

— Ти да не си специалист по тия работи?

— Имам известни познания в областта.

— Значи се възприемаш като специалист по жените, така ли?

— Е, не съвсем. Не забравяй, че съм много срамежлив.

— Не забравям. Но не го вярвам.

Той скръсти ръце.

— Нека да отгатна… Ти смяташ, че имам проблем със сближаването?

— В общи линии да.

Той се засмя.

— Какво мога да отговоря на това? Светът на разследващата журналистика е бляскав и легиони от жени мечтаят да са част от него.

— О, моля ти се! — извъртя очи тя. — Ти не си филмова звезда или солист на рок банда. Ти пишеш за „Сайънтифик Американ“.

— Е, и?

— Е, и може да съм от Юг, но не мога да си представя списанието ти обсадено от фенки.

Той я погледна победоносно.

— Мисля, че си противоречиш.

Тя вдигна вежди.

— А вие, господин Марш, се мислите за много умен, нали?

— Ох, значи се връщаме към „господин Марш“?

— Може би. Не съм решила още. — Тя прибра един кичур зад ухото си. — Но не е необходимо да си заобиколен от фенки, за да… сваляш жените. Достатъчно е да отидеш на точното място и да започнеш да пръскаш чара си наоколо.

— Значи ме намираш за чаровен?

— Предполагам, че някои жени те намират за такъв.

— Но не и ти?

— Сега не говорим за мен. Говорим за теб, а ти се опитваш да смениш темата. Което може да означава само едно: че аз съм права, но ти не искаш да го признаеш.

Той я погледна възхитено.

— Вие сте много умно момиче, госпожице Дарнъл.

Тя кимна.

— И аз така съм чувала.

— И доста красиво — добави той и я изгледа преценяващо.

Тя му се усмихна и отмести поглед от очите му. Огледа алеята под краката си, после се загледа в града от другата страна на улицата, накрая вдигна глава към небето и въздъхна. Реши да не отговаря на комплимента му, но не можа да скрие плъзналата по лицето й издайническа руменина.