Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 62

— Мир — съгласи се най-после. — Но при едно условие.

— Какво е то?

— Ти ще караш. Аз не съм с кола.

Той си отдъхна.

— Чакай, сега ще намеря ключовете.

Никой от тях не беше особено гладен. Лекси го поведе към малка бакалия и минути по-късно двамата излязоха оттам с кутия солени бисквити, пресни плодове, различни видове сирена и две бутилки ябълков сок.

В колата Лекси остави храната до краката си и попита:

— Искаш ли да видиш нещо конкретно?

— Да, Рикърс Хил. Има ли път до върха?

Тя кимна.

— Трудно е да се нарече път. Първоначално оттам са сваляли дървения материал, но сега се използва само от ловците на елени. Много е неравен… Не знам дали си готов да подложиш автомобила си на подобно изпитание.

— Не е проблем. Колата е под наем. Освен това вече свикнах на лошите пътища тук.

— Добре — кимна тя, — но после да не кажеш, че не съм те предупредила.

Разговорът замря. Те пресякоха реката по един малък мост до „Седар Крийк“ и напуснаха града. След известно време гората от двете им страни се сгъсти и над тях притъмня. Синьото на небето отстъпи пред сивите краски и напомни на Джеръми за зимните следобеди на север. Подплашено от шума на двигателя, ято скорци се вдигна над гъстите клони и полетя в пълен синхрон, сякаш птиците бяха завързани с канап една за друга.

Тишината изнерви Лекси и тя започна да му описва местността. Каза му, че имало някакъв проект за жилищен комплекс в този район, но така и не видял бял свят, запозна го с видовете дървета край пътя, посочи му и „Седар Крийк“. На едно място гората се разреждаше и гробището изплува между клоните като призрак. Отляво на пътя Рикърс Хил изглеждаше мрачен и негостоприемен на приглушената слънчева светлина.

През първия ден, когато дойде на гробището, Джеръми тръгна по този път и стигна някъде дотук, после обърна към града. След няколко минути тя го предупреди, че на следващата отбивка трябва да завие по пътя, който заобикаляше от задната страна на Рикърс Хил.

Лекси се наведе напред и се загледа през предното стъкло.

— Завоят е точно пред нас — каза в един момент. — Не е зле да намалиш.

Джеръми намали и хвърли бърз поглед към нея. Тя продължаваше да се взира в пътя. Между веждите й се бе появила дълбока бръчка.

— Ето… там — посочи тя напред.

Оказа се права. Наистина не приличаше на път. Имаше чакъл, но повърхността беше силно набраздена, като при входа към „Грийнлийв“, само че много повече. Щом напуснаха главния път, колата започна да подскача и да залита застрашително ту на едната, ту на другата страна. Джеръми намали скоростта.

— Тук ли са мислели да строят? — попита.

Тя кимна.

— Щатът купил мястото от една от най-големите дърводобивни компании — „Уейърхаузер“ ли беше, или „Джорджия-Пасифик“, не съм запомнила — когато съм била още дете. Това е част от историята на града ни. Но не са мислели за парк или нещо такова. Доколкото знам, са планирали да построят къмпинг, но са се отказали.

Боровете се сгъстиха още повече и затвориха небето над тях, но самият път започна да се подобрява, следвайки странна зигзагообразна крива нагоре чак до върха. Джеръми видя на няколко места пътеки между дърветата и предположи, че се използват по време на лов.