Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 64

Докато говореше, Джеръми не сваляше поглед от нея. За пръв път, откакто се бяха запознали, тя говореше за себе си и той се опита да си представи какъв е бил животът й досега. Каква е била в гимназията? От популярните момичета или зубрачка, прекарвала обедната си почивка в библиотеката? Това беше детинско — кой се интересуваше от гимназията? — но докато я слушаше, потънала в спомени, някак си не можеше да определи що за личност стоеше пред него.

— Бас държа, че си треперила като лист — каза той. — Знаеш ли, че мълниите развиват до петдесет хиляди градуса? Това е десет пъти по-горещо от повърхността на слънцето.

Тя се усмихна развеселена.

— Не знаех. Но иначе си прав. През целия си живот не съм била толкова изплашена.

— И какво стана?

— Естествено, бурята утихна. Щом се съвзехме, тръгнахме обратно към дома. Но Рейчъл стискаше толкова силно ръката ми, че ноктите й оставиха следи по кожата ми.

— Рейчъл ли? Да не говориш за сервитьорката в „Хърбс“?

— Точно за нея. — Тя скръсти ръце на гърдите си и го изгледа.

— Защо? Да не те е сваляла на закуска тази сутрин?

Той пристъпи от крак на крак.

— Не бих се изразил така. Тя просто… се държа малко по-свободно.

Лекси се засмя.

— Не ме учудва. Тя е… ами Рейчъл си е Рейчъл. Двете израснахме заедно, бяхме най-добри приятелки и за мен все още е като родна сестра. Предполагам, че това никога няма да се промени. Но после аз отидох в колеж, а оттам в Ню Йорк и… когато се върнах, вече не беше същото. Нещата се бяха променили, не мога да намеря подходящата дума. Не ме разбирай погрешно — тя е мило момиче и е много забавна. В нея няма злоба или завист, но…

Гласът й секна. Джеръми се вгледа в нея.

— Но ти вече виждаш света по различен начин — довърши мисълта й.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че е така.

— Мисля, че това се случва с всички, когато пораснат — отбеляза той. — Човек осъзнава кой е и какво иска, и изведнъж разбира, че хората, които е познавал цял живот, не виждат нещата по същия начин. Той запазва хубавите си спомени, но продължава напред. Това е нормално.

— Знам. Но в малкия град нещата са малко по-сложни. Тук няма много трийсетгодишни хора и от малкото останали, само някои са все още свободни. Тук светът наистина е малък.

Той кимна, после се усмихна широко.

— Трийсетгодишни хора?

Лекси си спомни, че вчера той се бе опитал да отгатне на колко е години.

— Да — сви рамене тя. — Остаряваме, това е.

— Или удължаваме младостта — възрази той. — Поне аз така гледам на себе си. Винаги, когато възрастта започне да ме тревожи, смъквам дънките, вдигам боксерките нагоре, завъртам шапката с козирката назад и отивам в мола да слушам рап.

Тя си го представи и неволно се разсмя. Въпреки студа усещаше с благодарност топлата вълна от неочакваното, но неизбежно осъзнаване, че компанията му й е приятна. Не беше сигурна, че го харесва — всъщност беше абсолютно убедена, че той не я привлича — и в опита си да съчетае двете чувства, се обърка. Това й напомни, че ще е по-добре да избягва всичко, свързано с този субект. Подпря брадичката си с пръст и каза: