Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 61

— Права си — призна Джеръми. — Но това е само защото останалият свят бледнее пред Ню Йорк.

Тя му хвърли поглед, в който се четеше ясно: „Това, което си мисля, че казваш, ли имаш предвид?“.

Той вдигна невинно рамене.

— Искам да кажа… Хайде де, не можеш да сравниш „Грийнлийв Котиджис“ с „Четирите сезона“ на Плаза, нали? Дори и ти трябва да си го забелязала.

Тя се наежи и тръгна още по-бързо. Реши, че Дорис не знае какво говори.

Но Джеръми упорстваше:

— Хайде, признай! Знаеш, че съм прав.

Те стигнаха до входа, той отвори вратата и я задържа за нея. Възрастната жена на регистратурата ги изпрати с любопитен поглед. Лекси изчака да излязат и вратата да се затвори след тях, после се обърна към него:

— Хората не живеят в хотели. Те живеят в общество. Ето какво имаме тук. Общество. Хората се познават и се грижат един за друг. И децата могат да играят до тъмно, без да се страхуват от непознати.

Той вдигна ръце.

— Хей, не ме разбирай погрешно. Аз също обичам малките общества. Израснал съм в такова. Познавам по име всеки човек в него, защото всички живеят там от години. Можеш да ми вярваш, знам колко е важно да познаваш добре съседите си и колко е важно за родителите да знаят какво правят децата им и с кой играят. Така съм живял. Дори и след като излязох оттам, съседите не спират да се интересуват от мен. Исках да кажа, че в Ню Йорк също е важно в коя част на града живееш. Ти си живяла в моя квартал и аз знам, че там е пълно с млади хора, току-що започнали да градят кариера. Но иди в Парк Слоуп в Бруклин или в Астория в Куинс и ще видиш децата да се разхождат из парковете, да играят баскетбол и футбол, изобщо да правят същите неща като тукашните.

— Не вярвам, че някога си се замислял за тези неща — отстъпи тя, съжалила за избухването си в мига, когато срещна ясния му поглед. Той обаче не отстъпваше.

— Разбира се, че съм се замислял. И можеш да ми вярваш, че ако имах деца, нямаше да живея в Манхатън. Имам милион племенници и племеннички в този град, те живеят в тихи квартали с много деца и съседите се грижат за тях. В много отношения те напомнят за живота тук.

Тя не отговори, не знаеше дали да му вярва.

— Виж — погледна я той, — не искам да се караме. Според мен децата са щастливи, ако родителите им са до тях, независимо къде живеят. Не мисля, че малките градчета държат монопола върху нравствените ценности. И съм сигурен, че ако разровя по-надълбоко, ще открия и тук не едно и две семейства с проблеми. Децата са си деца, независимо къде живеят. — Той се усмихна като знак, че не се е обидил от думите й и не ги приема лично. — Боже, нямам представа как стигнахме до темата за децата. Обещавам отсега нататък да не споменавам повече за тях. Само се опитвах да ти обясня, че съм изненадан, дето си живяла на няколко пресечки от мен. — Той замълча за момент; после я погледна умолително: — Мир?

Тя се вгледа в него и въздъхна. Може би беше прав. Не, определено беше прав. И колкото и неприятно да й беше да си го признае, тя бе започнала този спор. Обърканите мисли често водеха до неразбирателство. Какво, по дяволите, искаше да докаже?