Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 60

Той провери отново датите, убеди се, че са точни, и подреди купчината с книги, за да може Лекси да я разнесе по рафтовете. После се облегна назад, протегна схванатите си крайници и хвърли поглед към часовника. Вече наближаваше обяд. Няколко ползотворни часа, си каза и погледна към отворената врата зад гърба си.

Лекси не дойде да го провери нито веднъж. Той я очакваше и нейната непредвидимост му допадна. Съжали, че тя не живееше в неговия град или поне наблизо. Щеше да е интересно да види докъде можеха да стигнат нещата между тях.

Лекси се показа на вратата след няколко минути.

— Здравей — усмихна му се тя. — Как върви?

— Много добре — увери я Джеръми. — Благодаря.

Тя облече якето си.

— Виж, мисля да отида да си взема нещо за обяд. Искаш ли да ти донеса нещо?

— До „Хърбс“ ли отиваш?

— Не. Ако на закуска ти се е видяло шумно, опитай се да влезеш на обяд. Но мога да ти взема нещо за вкъщи на връщане.

Колебанието му продължи по-малко от миг.

— Може ли да дойда с теб? Имам нужда да се пораздвижа. Цяла сутрин не съм мърдал от мястото си, а и ще ми е от полза да видя къде другаде може човек да хапне. Освен това се надявам да те придумам да ме разведеш наоколо — каза и замълча за момент. После добави несигурно: — Ако това не те затруднява, разбира се.

Тя отвори уста да откаже, но чу в главата си думите на Дорис и се обърка. Да се съгласи ли или не? Въпреки своето убеждение — благодаря ти за това, Дорис — се чу да казва:

— Добре. Но имам на разположение не повече от час. После трябва да се върна, така че не знам доколко ще мога да ти бъда от полза.

Отговорът й го изненада не по-малко от самата нея, той скочи от стола и тръгна към вратата.

— Колкото и да е кратко, все ще ми е от полза. Ще запълни белите петна. Знаеш ли, интересно ми е да разбера какво правят хората на такова място, когато не работят.

— Под „такова място“ имаш предвид „малко и забутано градче“, нали?

— Не съм казал, че е забутано. Това са твои думи.

— Да, но са мислите ти. Аз обичам града си.

— Сигурен съм в това — съгласи се той. — Защо иначе ще живееш тук?

— На първо място, защото няма нищо общо с Ню Йорк.

— Била ли си там?

— Някога живеех в Манхатън. На Западна шейсет и девета.

Джеръми се закова на стъпалото и за малко не полетя надолу.

— Това е на няколко пресечки от моето жилище.

Тя се усмихна.

— Светът е малък.

Той тръгна бързо по стълбата, не искаше да изостава от нея.

— Шегуваш се, нали?

— Не — отвърна тя. — Живях там с приятеля си близо година. Той работеше за „Морган Стенли“, а аз стажувах в Градската библиотека.

— Не мога да повярвам…

— Какво не можеш да повярваш? Че съм живяла в Ню Йорк и съм го напуснала? Че съм живяла близо до теб? Или че съм живяла с приятел?

— Нито едно — отвърна той. — Или всичко… Не знам.

Трудно му беше да приеме факта, че библиотекарката от малкото градче е живяла в неговия квартал.

Тя забеляза объркването му и се засмя.

— Всички сте едни и същи.

— Кои?

— Хората от големите градове. Живеете там с мисълта, че в целия свят няма по-велико място от Ню Йорк и че нито един друг град не може да ви предложи подобно нещо.