Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 63

С изкачването към върха и небето отново запълни пространството над главите им. Растителността намаля рязко. Където я имаше, изглеждаше хилава и безжизнена, докато изчезна съвсем. Останаха дърветата, но повечето от тях бяха изпочупени или разполовени, здравите бяха не повече от една трета.

Постепенно наклонът намаля и с приближаването на върха пътят се изправи напълно. Лекси му даде знак да спре, те излязоха от колата и тръгнаха пеша. Въздухът тук беше доста по-студен, вятърът беше леден и пронизващ. Небето изглеждаше по-близко до тях, виждаше се ясно как облаците се извиват и къдрят в причудливи форми. Сега градът беше в краката им; плътно наредени един до друг, покривите на къщите очертаваха правите улици и една от тях водеше до „Седар Крийк“. Солената древна река отвъд града приличаше на разтопен метал. Джеръми съгледа моста и пилоните на живописните железопътни релси, издигащи се високо над града, докъдето стигаше само реещият се в облаците червеноопашат ястреб. Той успя да различи сградата на библиотеката, дори и мястото, където се намираше „Грийнлийв“, въпреки че бунгалата бяха скрити под гората.

— Гледката е невероятна — промълви той.

Лекси посочи към края на града. Докосна ръката му, за да привлече вниманието му.

— Виждаш ли онази малка къща в онзи край? Близо до езерото? Сега живея там. А малко по-встрани — посочи тя в другата посока — е домът на Дорис. Там съм отраснала. Като малка се взирах във върха и си представях, че ако се кача, ще мога да се видя как гледам насам.

Джеръми се усмихна и се загледа в разрошената й от вятъра коса.

— Когато пораснахме, с приятелите ми често идвахме тук и оставахме с часове. През лятото светлините на прозорците долу примигват от топлината като звезди. И светулките… през юни те са толкова много и ти се струва, че на небето има още един град. Всички знаят колко е красиво тук, но не идват често. Навремето то беше нашето тайно място, аз и приятелите ми си го бяхме присвоили.

Тя млъкна. Изведнъж се почувства странно напрегната, макар че нямаше представа откъде идваше тази нервност.

— Помня, че веднъж очаквахме силна буря. С приятелките ми накарахме едно момче да ни докара с камиона си дотук. Нали ги знаеш онези чудовища с големи гуми, готови да преминат през Гранд Каньон, ако се наложи? Всички се изсипахме тук да гледаме мълниите по небето. Изобщо не помислихме, че ще се окажем на най-високата точка в околността и това ни поставя в опасност. В началото всичко беше прекрасно. Понякога мълниите раздираха небето като с трион, друг път светлината се пръскаше като радар и ние започвахме да броим секундите до трясъка на гръмотевицата. Така определяхме къде е паднала мълнията. Но в следващия момент бурята се разрази. Вятърът задуха толкова свирепо, че камионът започна да се клати, а дъждът не ни позволи да видим нищо повече. После мълниите започнаха да атакуват дърветата около нас. От небето полетяха гигантски светещи стрели и се забиваха толкова близо, че земята затрепери. Върховете на боровете избухваха в искри.