Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 52

Или не?

Метеорологът се появи отново. Изглеждаше съвсем млад, сякаш току-що излязъл от колежа. Надали беше на повече от двайсет и три, най-много и четири, и това сигурно беше първата му работа. Преливаше от ентусиазъм, въпреки че се опитваше да го прикрива зад маската на професионалист. Но му се стори компетентен. Не се препъваше в думите и когато свърши, Джеръми разбра, че няма смисъл да напуска стаята. Очакваше се ясна нощ и в прогнозата си за утре момчето също не спомена за мъгла.

„Да му се не види!“ — помисли си Джеръми.

6.

На следващата сутрин Джеръми застана под слабата струя на душа, изкъпа се с хладка вода, намъкна дънки, пуловер и кафяво кожено яке и тръгна към „Хърбс“, явно най-популярното място за закуска. На входа забеляза кметът Джъркин да говори с двама мъже в костюми. Рейчъл тичаше между масите. Джед седеше в далечния ъгъл на залата и когато го видя, на Джеръми му се стори, че планината е дошла да закусва тук. Тъли седеше на една от централните маси с други трима мъже и както можеше да се предположи, не спираше да говори. Той тръгна между масите. Хората веднага започнаха да му кимат и да му махат с ръка, а кметът вдигна чашата с кафето си за поздрав.

— Добро утро, господин Марш — извика. — Надявам се да сте събрали достатъчно позитивна информация за нашия град. Нали, господин Марш?

— Сигурна съм, че е така — обади се Рейчъл.

— Успяхте ли да намерите гробището? — провикна се Тъли и веднага се наведе към сътрапезниците си да им обясни: — Това е докторът, за който ви говорих.

Джеръми кимна и махна с ръка, избягвайки отговорите, за да не се окаже въвлечен в дълги разговори. Не беше любител на ранното ставане, а и не бе спал добре. Ледената пустиня, населена с мъртви животни, плюс кошмарите за змии не предразполагаха към сън. Седна на една ъглова маса и Рейчъл дотича веднага с кана в ръка.

— Днес не сме на погребение, а? — закачи го тя.

— Не. Реших да сменя облеклото — отвърна той.

— Ще пийнеш ли кафе, скъпи?

— Да, ако обичаш.

Тя остави една чаша и я напълни до самия ръб.

— Предлагам ти да опиташ сутрешния ни специалитет. Хората тук си умират за него.

— Какъв е този специалитет?

— Омлет „Каролина“.

— Давай — каза той. Нямаше представа какво можеше да има в този омлет „Каролина“, но стомахът му се бунтуваше и бързо го придума, че сигурно ще е вкусно.

— Искаш ли захар и бисквитка? — попита го Рейчъл.

— Защо не? — съгласи се той.

— Връщам се след минутка.

Джеръми се зае с кафето си и прегледа набързо вчерашния вестник. Всичките четири страници, включително и статията на първата страница, бяха посветени на госпожица Джуди Робъртс, току-що отпразнувала своя стотен рожден ден, важно събитие, до което достига 1,1 процента от населението. Освен статията имаше и снимка на персонала в старческия дом с торта, украсена само с една свещичка, нареден до леглото на госпожа Робъртс.

Той се загледа през прозореца. Защо си губеше времето с местния вестник. Близо до масата имаше машина за вестници. Видя „Ю Ес Ей Тудей“ и вече бъркаше в джоба за монети, когато един униформен мъж седна на стола срещу него.