Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 41

Той се облегна назад.

Градът се оказа точно какъвто си го бе представял. Тих, заспал и специален, каквито според жителите им бяха всички малки градчета, но нищо повече. Съществуването му се дължеше повече на силата на навика, отколкото на някаква уникалност; и през следващите десетилетия със застаряването на населението щеше да запада все повече. Тук нямаше бъдеще, нито дългосрочна програма…

— Четете за нашия прекрасен град, както виждам — разнесе се гласът й зад гърба му.

Той подскочи, изненадан, че не я е чул да влиза, и натъжен заради бъдещето на Бун Крийк.

— Да — окопити се бързо. — И признавам, че го намирам за доста интересно. Нямах представа, че е толкова вълнуващо да си „Ийгъл Скаут“.

— Джими Нелсън е прекрасно хлапе. Пълен отличник и много добър баскетболист. Баща му почина миналата година, но той продължава да помага на хората в града, въпреки че работи на половин работно време в пицарията на Пит. Много се гордеем с него.

— Браво на момчето!

„Да, бе“ — помисли си тя, но любезно се усмихна и постави до него купчина книги.

— Това е за вас. Мисля, че като начало ви е достатъчно.

Той плъзна поглед по десетината книги.

— Не казахте ли, че е по-добре да използвам дневниците? Тук всичко е обща история.

— Да, но не е ли редно първо да се запознаете с историческия период на разигралите се събития?

Той се поколеба.

— Предполагам, че ще е добре — призна накрая.

— Добре — отвърна тя и подръпна разсеяно ръкава на пуловера си. — Намерих една книга с истории за духове и реших, че може да ви заинтересува. Има глава за Бун Крийк.

— Чудесно.

— Ами, тогава ще ви оставя да работите. Ще намина след малко да видя имате ли нужда от нещо друго.

— Няма ли да останете? — разочарова се той.

— Не. Вече ви казах, че имам работа. Може да останете тук или да се преместите на масите в голямата зала. Но ще съм ви много признателна, ако не местите книгите долу. Нито една от тях не е заведена в регистъра.

— Не бих посмял за нищо на света.

— Сега ви моля да ме извините, но наистина трябва да тръгвам. А, и да ви предупредя, че библиотеката работи до седем, но този отдел затваря в пет.

— Дори и за приятели?

— Не. Тях ги оставям да седят, колкото си искат.

— Значи ще се видим в седем, предполагам?

— Не, господин Марш, ще се видим в пет.

Той се засмя.

— Да се надяваме, че утре ще ме оставите до по-късно.

Тя вдигна вежди, обърна се и без да отговори, тръгна към вратата.

Направи две крачки, но той я извика:

— Лекси?

— Да? — обърна се тя.

— Искам да ви благодаря. Много ми помогнахте.

На устните й се появи прекрасна обезоръжаваща усмивка.

— Няма защо.

Джеръми се зае да събере много данни за града и през следващите няколко часа прелисти всички книги, спря се на илюстрациите и снимките и прочете подробно всичко, което му се стори важно.