Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 43

Интересното беше, че авторът на книгата, А. Дж. Морисън, бе добавил под линия, че гробището „Седар Крийк“ наистина потъва. Според данните земята там потънала близо трийсет сантиметра, но авторът не бе потърсил обяснение.

Джеръми провери датата на публикацията. Книгата беше писана през 1954 година. Сравнявайки снимките, откри, че оттогава гробището бе потънало най-малко с още трийсет сантиметра. Отбеляза си да провери данните от проучванията по онова време, както и по-новите, ако имаше такива.

Но докато четеше, не спираше да хвърля по един поглед през рамо с надеждата Лекси да се появи.

Седнал в автомобила си на игрището за голф преди разклона за града и с притиснат до ухото си телефон, кметът се напрягаше да чуе нещо през силния статичен шум. В тази част на района връзката беше лоша и той се зачуди дали положението щеше да се подобри, ако извади антената навън.

— Бил е в „Хърбс“? Днес на обяд? „Най-гледаното време“ ли каза?

Той кимна, без да показва, че е забелязал как партньорът му по голф подритва спрялата зад дървото топка към по-добра позиция, преструвайки се, че проверява къде се е приземила при последния удар.

— Намерих я — извика иззад дървото той и се приготви за удар.

Партньорът на кмета непрекъснато хитруваше, но, честно казано, кметът не се ядосваше много, защото той правеше същото. Иначе как щеше да поддържа своя хандикап?

Човекът от другата страна на линията вече привършваше, когато партньорът му запрати за втори път топката между дърветата.

— По дяволите! — извика той, но кметът му обърна гръб.

— М-да, това е интересно — каза в слушалката и в главата му се завъртяха безброй възможности. — Радвам се, че се обади. Заемам се с това. Дочуване.

И затвори в мига, когато партньорът му тръгна към него.

— Дано със следващата топка да се справя по-добре — каза той и вдигна ръце.

— Не се безпокой — отвърна кметът, замислен за неочакваното развитие на нещата. — Сигурен съм, че другия път ще падне точно където я искаш.

— Кой се обади?

— Съдбата — заяви той. — И ако си изиграем правилно картите, това може да се окаже нашето спасение.

Два часа по-късно, когато слънцето се спусна над върховете на дърветата и сенките започнаха да си пробиват път през прозорците, Лекси надникна в стаята за редки издания.

— Как върви?

Джеръми се обърна на мига и й се усмихна. Избута стола назад, прокара ръка през косата си и каза уморено:

— Добре. Научих доста неща.

— Достигнахте ли до вълшебния отговор?

— Не, но се доближавам, усещам го.

Тя влезе в стаята.

— Радвам се. Но вече ви казах, че заключвам помещението в пет, за да мога да се справя с тълпата, дошла след края на работния ден.

— Няма проблем — отвърна той и стана. — И без това се чувствам малко уморен. Денят беше дълъг.

— Ще дойдете утре сутринта, нали?

— Така съм го планирал. Защо?

— Обикновено прибирам по рафтовете всичко извадено през деня.

— Ще ви помоля да оставите тази купчина засега? Мисля, че ще ми се наложи да прегледам отново някои от книгите.