Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 30

За миг и двамата замълчаха. Той погледна часовника си.

— Предполагам, че ти е време да тръгваш — обади се Дорис.

Той изключи диктофона и го прибра в джоба си.

— Наистина е време. Исках да мина през библиотеката, преди да затвори, да видя какво могат да ми предложат там.

— Обядът беше от мен. Все пак не се случва често да ни посещават известни хора.

— Едно появяване в „Най-гледаното време“ не прави човека известен.

— Знам това. Но аз говорех за твоята колонка.

— Четеш ли я?

— Всеки месец. Моят съпруг, лека му пръст, имаше калайджийска работилница в гаража и много обичаше списанието. Когато почина, сърце не ми даде да прекъсна абонамента. Продължих традицията след него. Ти си умно момче.

— Благодаря.

Тя стана и го поведе през ресторанта. Малобройните клиенти ги проследиха с погледи. Беше ясно, че са чупи всяка дума от разговора им и само чакаха двамата да излязат навън, за да започнат да шушукат помежду си. Всички без изключение решиха, че събитието е много вълнуващо.

— Не каза ли тя, че са го давали по телевизията? — попита някой.

— И аз мисля, че съм го виждал в едно токшоу.

— Определено не е лекар — обади се друг. — Чух го да говори за някаква статия в списание.

— Чудя се откъде го познава Дорис. Някой разбра ли?

— Но е симпатичен.

— Направо е сладур — обади се Рейчъл.

Междувременно Дорис и Джеръми спряха на верандата, без да имат представа какво вълнение са предизвикали вътре.

— Предполагам, че ще отседнеш в „Грийнлийв“? — погледна го Дорис. Той кимна и тя продължи: — Знаеш ли къде се намира? Извън града е.

— Имам карта. — Джеръми се опита да покаже, че е подготвен за всичко. — Ще го намеря. Но къде се намира библиотеката?

— Тя е точно зад ъгъла — отвърна Дорис и посочи към улицата. — Виждаш ли онази тухлена сграда? Със сините стрехи?

Той кимна.

— След нея завиваш наляво и караш до следващия знак „стоп“. На първата улица след знака завиваш вдясно. Библиотеката е на ъгъла. Ще я видиш, голяма бяла сграда. Преди да я купи общината, се наричаше Мидълтън Хаус, защото принадлежеше на Хорас Мидълтън.

— Защо не са построили нова сграда за библиотека?

— Градчето ни е малко, господин Марш, а и къщата е доста голяма. Достатъчна е за тази цел. Ще видиш сам.

Джеръми й протегна ръка.

— Благодаря ти, Дорис. Много ми помогна. И сандвичът беше чудесен.

— Радвам се.

— Имаш ли нещо против да те потърся пак, ако се появят нови въпроси? Виждам, че си наясно с нещата.

— Идвай винаги, когато ти се прииска да поговориш с някого. Аз съм на твое разположение. Но ще те помоля да не пишеш нищо, което може да ни представи като прости селяндури. Повечето хора — включително и аз — обичаме това място.

— По принцип пиша само истината.

— Знам — отвърна тя. — И затова се обърнах към теб. Имаш вид на честен човек и съм сигурна, че ще разкриеш загадката веднъж завинаги, без да спекулираш с това.

Джеръми вдигна вежди.

— Ти май не вярваш, че в „Седар Крийк“ има духове?

— Не, разбира се. Знам със сигурност, че там няма нищо свръхестествено. Повтарям го от години, но никой не ме слуша.