Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 29
Никълъс Спаркс
Но, от друга страна, мозъкът има способността да отхвърля или забравя огромна част от получената информация, понеже по очевидни причини не е необходимо да помни всичко. Някои хора имат по-добра памет от другите — този факт е доказан чрез различни тестове — и възможността да се тренира паметта е подробно документирана. Но дори и най-лошите ученици запомнят 99,99 процента от необходимото за водене на нормален живот. Останалият 0,01 процент, ето какво отличава една личност от друга. При някои хора този процент се проявява в способността да запомнят дребни подробности, цифри, финансови отчети, такива неща. Някои хора успяват да „разгадаят“ мислите на другите. Облягайки се на услужливата си памет, здравия разум и жизнения опит, те разкодират правилно проявленията на тези мисли и демонстрират впечатляващи способности, които другите наричат свръхестествени.
Но Дорис някак си… успя да направи нещо повече. Тя го прочете. Или поне такова беше първото му усещане, преди да се впусне да търси логични обяснения за случилото се.
Всъщност нищо не се бе случило, напомни си той. Тя не бе казала нищо; единствено начинът, по който го гледаше, го накара да си помисли, че е разбрала всичко. Това убеждение идваше от него, не от Дорис.
Истинските отговори можеха да се намерят единствено в науката, но въпреки това тя му стана симпатична. И ако вярваше в своите способности, какво лошо имаше в това? За нея те сигурно изглеждаха свръхестествени.
Жената отново разчете мислите му почти на мига.
— Предполагам, че затвърдих мнението ти за мен като една от онези откачалки, нали?
— Не, не е така — възпротиви се той.
Тя се зае със сандвича си.
— Както и да е, нека се насладим на чудесните сандвичи. Мога ли да ти помогна с още нещо?
— Разкажи ми за Бун Крийк — каза той.
— Какво точно искаш да знаеш?
— Нищо конкретно. Но понеже ще ми се наложи да прекарам тук няколко дни, бих искал да науча повече за това място.
През следващия половин час те разговаряха… е, за нищо конкретно, поне що се отнасяше до Джеръми. Дорис знаеше всичко ставащо в града, дори повече и от Тъли. Не заради предполагаемите й способности — и тя самата си го призна — а защото информацията преминаваше през малките градчета като сок от моркови през стомаха на бебе.
Тя говори дълго и без прекъсване и той научи кой с кого се вижда, с кого е трудно да се сработиш и как пасторът на местната църква на Пентекост имал връзка с една от енориашите си. И по-важното, поне според Дорис, било, че ако колата му се развали, не бива да се обажда на Тревър Тауинг, защото той със сигурност щял да е пиян, независимо дали е делник или празник.
— Този човек е истинска заплаха за движението — заяви Дорис. — Всеки го знае, но понеже баща му е шериф, никой не смее да се оплаче от него. Но това не е изненада за никого. Шериф Уонър си има собствени проблеми. Затънал е до гуша в дългове заради страстта си към хазарта.
— Аха — кимна Джеръми, сякаш беше наясно с тези подробности от живота на града. — Разбирам.