Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 149

— Само да се чуеш колко си смешен! — каза тя и наведе глава, зачервена от гняв.

— Не, просто се опитвам да разбера в какво съм се забъркал.

Тя вдигна ръце, опитвайки се да го спре.

— Не искам да слушам повече.

— Сигурен съм, че не искаш.

— Просто си върви — изсъска тя и сложи мебелочистителя в чекмеджето на бюрото. — Ти не принадлежиш на това място и аз не искам да говоря повече с теб. Върни се в твоя свят.

Той скръсти ръце.

— Най-после си призна какво си мислиш цял ден.

— А, сега започна да четеш мисли.

— Не. Няма нужда да чета мисли, за да разбера защо се държиш така още от сутринта.

— Добре. Нека аз да се опитам да прочета твоите мисли — извика Лекси. Беше й дошло до гуша от обвиненията му, беше й дошло до гуша от него. — Нека да ти кажа какво виждам аз.

Усети, че е повишила тон, сигурно я чуваха из цялата библиотека, но не й пукаше.

— Виждам човек, който знае какво да каже, за да се хареса на другите, но когато стане дума да докаже думите с дела, се оказва, че не вярва в тях.

— Какво трябва да значи това?

Тя закрачи из стаята.

— Какво ли? Да не мислиш, че не знам, че мислено вече си в Ню Йорк? Това тук е само една спирка по пътя ти. Бас държа, че дълбоко в себе си се чудиш как може човек да живее в тази пустош. И въпреки сладките ти приказки вчера, мисълта, че можеш да останеш тук, ти се струва смешна.

— Не съм казвал, че ще остана.

— Не беше нужно — извика тя, бясна от самодоволното му поведение. — Когато говорех за саможертва, бях абсолютно сигурна какво е мнението ти. Ти си мислеше, че аз трябва да я направя. Да напусна семейството, приятелите и дома си, защото Ню Йорк е много по-добър град за живеене. Да постъпя като послушна малка женичка, да последвам съпруга си, където и да реши да отиде. Мога да се обзаложа, че изобщо не ти е минало през ума ти да напуснеш дома си.

— Преувеличаваш.

— Така ли? За какво? За това, че очакваш да тръгна с теб? Или си планирал утре да се отбиеш в някоя агенция за недвижими имоти? Ето, позволи ми да ти улесня живота. — Грабна телефона и му подаде слушалката. — Офисът на госпожа Рейнолдс е от другата страна на улицата. Сигурна съм, че с удоволствие ще ти покаже няколко къщи, ако си готов да купуваш.

Джеръми остана загледан в нея. Не можеше да отрече обвиненията й.

— Защо мълчиш? — Тресна слушалката върху вилката тя. — Да не би да си прехапа езика? Отговори ми, моля ти се, какво имаше предвид, като каза, че ще измислим начин да запазим връзката ни? Дали не си представяше, че ще седя тук и ще чакам да намериш време да отскочиш за една-две нощи, без реална възможност да бъдем заедно? Или ще използваш тези твои посещения да ме убедиш, че правя огромна грешка, като кисна тук, че си губя времето и е много по-добре да те последвам? — В думите й имаше толкова болка и гняв.

Дълго време никой от тях не проговори.

— Защо не ми каза това снощи? — попита накрая той. Гласът му звучеше глухо и нещастно.

— Опитах се — отвърна тя. — Но ти не искаше да слушаш.

— Тогава защо… — Той остави въпроса недовършен, но смисълът му беше кристално ясен.