Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 145

И какво означаваше последният й коментар? „Да, защото сме приятели“, бе казала с усмивка. Той едва се сдържа да не избухне. „Приятели ли? — трябваше да каже. — След нашата нощ ми казваш, че сме приятели? Това ли съм за теб?“

Но един мъж не казва такива неща на своята любима. Ако искаше да я види пак, не биваше да стига до крайности. Колкото повече мислеше, толкова повече съжаляваше, че не бе отговорил в същия стил. Обръщаш ми гръб? И аз го мога. Искаш да се скараме? Ето ме, готов съм. В края на краищата, не бе направил нищо лошо. Станалото тази нощ зависеше колкото от него, толкова и от нея. Той се бе опитал да й обясни какво чувства, но тя не пожела да го изслуша. Обеща й да намери начин нещата да потръгнат, а тя игнорира напълно темата. И в крайна сметка не той, а тя го поведе към спалнята.

Той стисна устни и се загледа през прозореца. Не, каза си твърдо, повече нямаше да играе игричките й. Ако тя поиска да говори с него — добре. Ако не… така да бъде, нямаше какво да направи. Нямаше намерение да пълзи в краката й и да я моли за милостиня. Всичко беше в нейните ръце. Тя знаеше къде да го намери.

Реши да си тръгне оттук, колкото може по-бързо и да се върне в „Грийнлийв“. Да й даде възможност да реши какво иска. Не желаеше да ходи по петите й като куче и да чака да го отблъснат.

Щом Джеръми напусна кабинета й, Лекси веднага съжали за поведението си. Беше се държала направо грубо. Тя се бе надявала посещението при Дорис да прочисти мислите й, но то само бе отложило неизбежния ход на нещата.

Знаеше от самото начало, че той ще си замине и ще я остави, както бе направил господин Ренесанс, но започнатата от него на плажа приказка бе събудила фантазията и я бе изпълнила с отдавна забравено чувство на щастие. Лошото беше, че за нея приказката продължаваше и беше съвсем естествено да се запита: след като успя да я открие на онова забутано място, след като имаше смелостта да й каже всички онези мили неща, не можеше ли да си намери причина да остане?

Дълбоко в себе си знаеше, че Джеръми се надява тайно тя да тръгне с него за Ню Йорк, но не разбираше кое му даваше основание да мисли така. Не виждаше ли, че тя не се блазни от славата и парите? Нито от бляскавите магазини, от театрите, кината и възможността да си купи тайландска храна късно през нощта? Щастието не зависеше от тези неща. То беше в прекараното с любимия време, във възможността двамата да вървят хванати за ръка и да разговарят, загледани в изгрева на слънцето. Не беше живот, от който да ти се завие свят, но определено беше най-доброто, което светът можеше да предложи. Рецептата беше изпитана. Имаше ли човек, който да каже на смъртното си легло, че му се иска да е работил повече? Или да се е наслаждавал по-малко на прекрасните залези? Или да е прекарал по-малко време със семейството си?

Тя не беше наивна, не можеше да отрече изкушенията на съвременния свят. Но това неистово желание да си известен, да си красив, да присъстваш на бляскави партита, защото „само тогава човек може да бъде щастлив“! За нея това беше пълна глупост, лозунг на отчаянието. Ако не беше така, защо толкова много богати, красиви и известни хора посягаха към наркотиците? Защо не успяваха да задържат брака си? Защо си имаха проблеми със закона? И защо изглеждаха толкова нещастни, когато не бяха пред камерите?