Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 122

— Ще го имам предвид.

Той се усмихна.

— Откога имате тази къща?

— Баба и дядо са я купили веднага след Втората световна война. Тогава не е имало път до острова. Трябвало да шофираш през пясъка, за да се добереш дотук. В хола има снимки от онова време. Можеш да видиш как е изглеждало това място тогава.

— Имаш ли нещо против да погледна?

— Не, разбира се. Върви. Аз ще се оправя тук. Ако искаш да се изкъпеш преди вечеря, в дъното на коридора е стаята за гости. Банята е към нея.

Джеръми отиде в хола и разгледа старите снимки на залива. Докато обикаляше, видя куфара на Лекси върху дивана. След кратък миг на размисъл го взе и тръгна по коридора. Отляво видя просторна стая с голямо легло. Върху него имаше топла завивка. По всички стени се виждаха снимки на брега и на плажа. Той предположи, че това е нейната стая, и остави куфара й на прага. После влезе в стаята отсреща. Тук основната тема беше морската и сините завеси осигуряваха чудесен контраст с дървената маса и гардероба. Докато сваляше обувките и чорапите, Джеръми си помисли, че няма да му е лесно да заспи, като знае, че Лекси е от другата страна на коридора. Влезе в банята и застана пред мивката. Усещаше тънкия солен слой върху кожата си и след като се изми, плисна няколко шепи вода и на лицето. Веднага се почувства ободрен и побърза да се върне в кухнята. Тъжната мелодия от „Вчера“ на „Бийтълс“ се носеше от малкото радио на перваза на прозореца.

— Измисли ли с какво да ти помогна? — попита той и се огледа.

На масата видя купа за салата с нарязани домати и парченца маслини.

Лекси почистваше марулята. Обърна се към него и кимна към лука:

— Салатата е почти готова, но ако искаш, може да обелиш тези глави.

— Разбира се. Да ги нарежа ли?

— Не, благодаря. Само ги обели. В онова чекмедже ще намериш нож.

Джеръми бръкна в чекмеджето, извади нож за месо и се зае с лука. В първия момент, заслушани в музиката, двамата мълчаха. Лекси се опитваше да не обръща внимание на близостта му, но поглеждайки крадешком към него, не можа да не оцени вродената грация на движенията му, дългите крака, тесния таз, широките рамене и високите му скули.

Без да съзнава, че е обект на изучаване, Джеръми се обърна към нея и й показа обелената глава.

— Така ли?

— Точно така.

— Сигурна ли си, че не искаш да го нарежа?

— В никакъв случай. Иначе ще ми развалиш соса и няма да ти го простя.

— Всички режат лука. Моята майка, италианката, също го реже.

— Но не и аз.

— И какво? Ще пуснеш тези големи топки директно в соса?

— Не. Първо ще ги срежа наполовина.

— Може ли да направя поне това?

— Не. Не искам никой да ми се бърка. — Тя му се усмихна. — Аз съм готвачката, ясно? Ти само гледай и се учи. Мисли за себе си като за… ученик.

Той погледна към нея. Беше минало достатъчно време руменината от студения въздух отвън да премине и сега лицето й светеше с естествения си блясък.

— Какво, какво, ученик ли ме направи?

Тя сви рамене.

— Ами, да. Майка ти може да е италианка, но моята баба е изпробвала лично всяка рецепта.

— И мислиш, че това те прави майстор-готвач?

— Не, но прави Дорис такава, а тя ми предаваше знанията си години наред. Научи ме чрез метода на осмоза. Сега е твой ред да се учиш.