Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 120

— Двама рибари ме докараха дотук. Оставиха ме на пристанището.

— Докараха те просто така?

— Да.

— Имал си късмет. Рибарите са доста недружелюбни хора.

— Може и да е така, но хората са си хора — отвърна той. — Не съм психолог, но съм на мнение, че всички, дори и непознатите, могат да усетят, когато нещата не търпят отлагане и повечето се притичват на помощ. — Той изправи рамене, покашля се и добави: — Но когато това не помогна, им предложих пари.

Тя се засмя на признанието.

— Нека да позная — примижа към него. — Обрали са те до шушка.

Той вдигна рамене.

— Зависи от коя страна го погледнеш. Тук придвижването с лодка по принцип е скъпо.

— Разбира се. Пътят е доста дълъг. Бензинът е скъп. Да не говорим за амортизацията на лодката…

— Да, споменаха и за амортизацията.

— Освен това тяхното време е пари, да не говорим за извънредния труд.

— И това го казаха.

В далечината и последните коне изчезнаха зад дюните.

— Но въпреки това дойде.

Той кимна, смаян не по-малко от нея.

— Но се постараха да разбера, че съм си купил еднопосочен билет. Увериха ме, че нямат възможност да ме изчакат, така че май съм закотвен тук.

Тя вдигна вежди.

— Така ли? И как мислиш да се върнеш?

Той я погледна дяволито.

— Случайно познавам тук една жена и планирам да използвам неотразимия си чар, за да я убедя да ме върне у дома.

— Ами ако не искам да си тръгвам още? Или просто откажа?

— Плановете ми не стигат дотам.

— И къде ще отседнеш за през нощта?

— Не съм планирал и това.

— Поне си честен — усмихна се тя. — Какво щеше да правиш, ако аз не бях тук?

— Къде другаде можеш да отидеш?

Тя се загледа в далечината, за да прикрие удоволствието, че той си спомня тази подробност. Забеляза един траулер, движеше се толкова бавно, че изглеждаше неподвижен.

— Гладен ли си? — попита тя, все още загледана към океана.

— Не питай. Цял ден не съм сложил нито хапка в устата си.

— Искаш ли да вечеряме?

— Знаеш ли някое приятно място тук?

— Имам предвид едно прекрасно място.

— Приемат ли кредитни карти? — попита той. — Дадох всичките си пари да дойда дотук.

— Сигурна съм, че ще измислим нещо.

* * *

Те обърнаха гръб на фара и тръгнаха по крайбрежната ивица. Вървяха на разстояние един от друг и никой от тях не пожела да го преодолее. Със зачервени от студа носове отиваха към мястото за вечеря, сякаш беше заветният хълм.

Изпълнен с чувство на вина към Алвин и Нейт, Джеръми си припомни пътуването дотук. Пропусна конферентния разговор — докато прекосяваше Памлико Саунд, никъде не успя да намери обхват — и знаеше, че първата му задача, след като премине от другата страна на реката, ще бъде да намери стационарен телефон и да се обади на агента си, въпреки че не тръпнеше от желание да чуе гласа му. Подозираше, че Нейт набира скорост от часове и чака обаждането, за да излее яростта си върху главата му. Джеръми реши да предложи среща с продуцентите за следващата седмица. Дотогава щеше да е готов със статията и филмовия материал, защото нали това беше смисълът на този разговор? Ако това не успокоеше продуцентите, ако един пропуснат разговор можеше да сложи край на още незапочналата му кариера, тогава не беше сигурен, че иска да работи в телевизията.