Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 118

Веднъж една нейна приятелка й каза, че за жените е типично да се тревожат за такива неща. Мъжете като че ли бяха имунизирани срещу подобна неувереност. Или просто знаеха как да я прикриват и да заровят чувствата си толкова дълбоко, че те да не ги тормозят. Обикновено тя правеше същото и това помагаше. Обикновено.

Слънцето вече потъваше във водата на Памлико и на фона на белите къщи на Бакстън пейзажът й заприлича на пощенска картичка. Загледана към фара, тя изведнъж забеляза онова, което несъзнателно чакаше — на поляната около фара пасеше малко стадо диви коне. Бяха не повече от дузина, предимно бежови и кафяви, гривите им се вееха диво на вятъра. Близо до центъра на групата две жребчета пасяха едно до друго и помахваха с опашки.

Лекси отклони поглед и пъхна ръце в джобовете на якето си. С настъпването на вечерта времето застудя и бузите и носът й се зачервиха. Вятърът пронизваше и макар че й се стоеше още навън, усети, че умората я надвива, и реши да се прибере. Денят й беше дълъг и неспокоен.

Въпреки категоричното си решение да не мисли за Джеръми, тя неволно се запита какво ли прави той сега. Сигурно се подготвяше за снимките тази нощ. Или търсеше къде да хапне? Може би си събираше багажа? Защо мислите й непрекъснато се връщаха към него?

Тя въздъхна. Вече знаеше отговора. Искаше да види конете, за да се почувства отново млада, но вместо за ново начало те й напомниха жестокия факт, че е сама. Колкото и да държеше на своята независимост, колкото и да се опитваше да не обръща внимание на вечните подмятания на Дорис, не можеше да не си признае, че копнее за интимната близост на любим човек. Не ставаше дума за брак, просто й се искаше да има причина да очаква с нетърпение съботната вечер. Мечтаеше за дълги мързеливи утрини в леглото с човек, който означаваше нещо за нея, и въпреки че идеята й се виждаше безумна, през тези дни тя виждаше този човек като Джеръми.

Лекси тръсна глава и прогони нелепия образ. Беше се надявала да намери покой от мислите си тук, но докато стоеше до фара и наблюдаваше кротко пасящите коне, си каза, че животът е жесток към нея. На трийсет и една живееше сама на място без перспектива за промяна в това отношение. Дядо й и нейните родители бяха само спомен, състоянието на Дорис беше източник на постоянна тревога и единственият мъж, събудил интереса й през последните няколко години, щеше да си е тръгнал, когато се върнеше в града.

При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи и тя плака дълго и безутешно. Мина време, преди да дойде на себе си. Най-после избърса сълзите си и вдигна глава. Забеляза, че някой се приближава към къщата. Загледа се в неясната фигура, разпозна човека и притисна ръце до гърдите си.

14.

Лекси примига, за да се увери, че не е игра на въображението. Не можеше да е той, защото нямаше как да е тук. Случващото се беше толкова неочаквано, толкова невероятно, че й се стори като сцена, гледана през очите на друг човек.