Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 119

Джеръми се усмихна, спря и остави чантата на земята.

— Знаеш ли, не бива да ме зяпаш така — рече. — Мъжете харесват жени, които знаят как да съблазняват.

Лекси продължаваше да го гледа невярващо.

— Ти? — промълви накрая.

— Да, аз — съгласи се той.

— Ти си… тук?

— Да, тук съм — кимна отново Джеръми.

Тя присви очи срещу залязващото слънце и на него му се стори, че е много по-красива, отколкото я помнеше.

— Ти какво… — Тя се поколеба, опитвайки се да си обясни внезапната му поява. — Имам предвид как…

— Дълга история — отвърна той и посочи към фара. — Това ли е фарът, където майка ти и баща ти са се оженили?

— Значи го помниш?

— Аз помня всичко. — Той почука с пръст по слепоочието си. — Нали знаеш за малките сиви клетки и така нататък. Къде точно са се оженили?

Говореше непринудено, сякаш водеха най-обикновен разговор, и картината й се стори още по-нереална.

— Ето там — посочи тя. — Между океана и фара.

— Сигурно е било прекрасно — каза той, загледан натам. — Това място е изумително красиво. Разбирам защо толкова го обичаш.

Вместо да отговори, Лекси пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои.

— Какво правиш тук, Джеръми?

Настъпи кратък миг на мълчание.

— Не знаех дали ще се върнеш, преди да замина — каза тихо той. — Затова реших, че ако искам да те видя отново, единственият начин е аз да дойда при теб.

— Но защо?

Джеръми продължаваше да гледа към фара.

— Нямах друг избор.

— Не разбирам какво означава това — каза тя.

Той изучи подробно обувките си, после вдигна глава и се усмихна извинително.

— Честно да ти кажа, аз също не знам. Цял ден се опитвам да разбера.

Докато разговаряха, слънцето се скри зад хоризонта, превръщайки небето в оловносива маса. Вятърът, влагата и студът се заиграха с пясъка, запращайки златисти облаци към мократа крайбрежна ивица.

В далечината един човек в тъмно яке хвърляше трохи и хранеше чайките. Лекси се загледа в него. Постепенно шокът от появата на Джеръми започна да преминава. Искаше да му се ядоса, че е пренебрегнал желанието й да остане сама, но същевременно ликуваше от радост, че я бе последвал. Айвъри никога нямаше да си направи този труд, нито господин Ренесанс. Дори и Родни не би помислил да го направи и в интерес на истината, ако я бяха попитали преди две минути дали Джеръми би тръгнал да я търси, тя щеше да се изсмее с глас. Но постепенно започваше да разбира, че той е по-различен от мъжете, с които си бе имала работа досега и че не биваше да се изненадва от такива неща.

Конете вече се оттегляха към дюните и с кратки почивки за паша постепенно се отдалечаваха от фара. Крайбрежната мъгла събра морето и небето в едно. Рибарките заровиха човки в пясъка до водата, дългите им като сламки крака се движеха бързо в търсене на дребни рачета.

Джеръми сви шепи и духна в тях да ги стопли.

— Сърдиш ли се, че дойдох? — попита накрая.

— Не — призна си тя. — Изненадана съм, но не ти се сърдя.

Той се усмихна и въпреки желанието си да остане сериозна, тя му отвърна с усмивка.

— Как стигна дотук?

Той посочи зад рамото си към Бакстън: