Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 116

Дори и фарът с неговите черно-бели, усукани като захарен бастун ивици, изглеждаше като мираж и докато измерваше с крачки дължината на плажа, тя се опита да си представи колко трудно им е било на моряците и рибарите да намерят брега, преди да е бил построен. Неслучайно това място с неговите плитчини, подводни скали и подвижни пясъци се наричаше „Гробището на Атлантика“. Морското дъно в тази част на света криеше хиляди разбити кораби и лодки. „Монитор“, участвал в първата битка между броненосци по време на Гражданската война, бе погребан някъде тук, както и натоварения с калифорнийско злато „Сентрал Америка“, чието потъване през 1857 година предизвикало паника на финансовия пазар. Корабът „Куин Ан Ривендж“ бил намерен в съседния залив, а в наши дни водолазите ежедневно виждаха германски подводници, потънали по време на Втората световна война.

Дядото на Лекси обичаше историята и всеки път, когато двамата се разхождаха по плажа, той й разказваше за изчезнали през вековете кораби. От него научи за ураганите, за опасното лавиране между скалите и за грешките при навигацията — най-честите причини за разбиването на плавателните съдове. Въпреки че не се интересуваше от кораби и понякога дори се страхуваше от чутото, неговият бавен, мелодичен и провлечен глас й действаше успокояващо и тя го слушаше с интерес. По онова време беше много малка, но въпреки това усещаше, че за него е важно да й разкаже тези неща. След години научи, че през Втората световна война корабът му бил улучен от торпедо и животът му бил на косъм. Споменът за онези разходки я върна назад и тя усети с внезапна сила колко й липсва дядо й. Разходките с него бяха част от ежедневието им, време само за тях двамата. Обикновено излизаха един час преди вечеря и оставяха Дорис да готви. Следобед той сядаше на верандата и четеше със смъкнати до върха на носа очила. Дойдеше ли тяхното време, затваряше книгата с въздишка, ставаше от стола и я питаше дали иска да отидат да погледат дивите коне.

Конете бяха постоянното й изкушение. Не знаеше защо; никога не бе яздила кон, нито бе имала желание да се качи на него, но помнеше ясно как скачаше и тичаше към вратата, щом дядо й споменеше за тях. Конете се държаха настрани от хората и бягаха, ако някой тръгнеше към тях, но привечер огладняваха и докато ядяха, ставаха по-невнимателни. Тогава беше възможно човек да се приближи дотолкова, че да види поставените на видно място по тях печати и ако имаше късмет, да ги чуе как пръхтят и цвилят, предупреждавайки да не се приближават повече.

Дивите коне по тези земи бяха потомци на испанските мустанги и присъствието им тук датираше от 1523 година. През последните години правителството бе гарантирало оцеляването им с толкова укази и постановления, че те се бяха превърнали в неизменна част от заобикалящата среда, както елените в Пенсилвания, и единственият проблем беше прекомерната им численост. Там, където все още не бяха досаден проблем, местните жители просто не им обръщаха внимание, но за курортистите те бяха една от атракциите на почивката им. Лекси се смяташе за местна, но тяхното присъствие я караше да се чувства отново млада, сякаш всичките удоволствия и постижения в живота й бяха пред нея.