Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 372

— Хей, тате! Виж какво намерих!

Отрочето ми пристига тичешком.

— Намерих я ей там! Готина е, а?

Взирам се в малката, разтворена длан и не мога да сдържа усмивката си.

Върхът за стрела е черен, гладък и почти идеално оформен. Почти не се забелязват резки по него. Очевидно е сътворен от някой, който се гордее от работата си. Най-вероятно от вожд.

— Може ли да я задържа, татко? — пита дъщеря ми.

Нарича се Скай. Навърши дванайсет през януари и минава през фаза, която Санди нарича „мъжкаранска“. Скай предпочита да си носи бейзболната шапка наопаки и да търчи ухилена през прахоляка, вместо да си играе с кукли и да мечтае за „Ню Кидс он дъ Блок“. И на това ще му дойде редът, предполагам. Но за момента Скай е добре.

— Според мен си длъжна — казвам и тя с радост пъха върха за стрела в джоба на джинсите си, все едно тайно съкровище.

Нали разбирате, това е също така и момичешки живот.

И ето че караме по „Мърчант Стрийт“ и навлизаме в центъра на спрялото сърце.

Всичко е затворено. Бръснарницата на г-н Долар, „Пигли-Уигли“, кафенето „Брайт Стар“, железарията, „Лирик“, всичко. Прозорците на „Улуърт“ са измазани с восък отвътре. Разрастването на веригите аутлети, жилищните блокове и търговския център с четири кинозали в Юниън Таун са погълнали духа на Зефир така, както „Биг Пол’с Пантри“ изтри от картата маршрута на млекаря. Това е движение напред, но дали е прогрес?

Минаваме покрай общината. Тишина. Покай общинския плувен басейн и черупката на „Спининг Уийл“. Тишина, тишина. Минаваме покрай дома на г-ца Синьогласна и там, където преди царстваше музика, тишината е особено гъста.

Г-ца Синьогласна. Ще ми се да мога да кажа, че знам какво се е случило с нея. Но не зная. Сега би трябвало да е към осемдесетте, ако все още е жива. Просто не знам. Същото важи и за толкова много други познати, оттеглили се постепенно от Зефир с хода на годините: г-н Долар, шериф Марчет, Джазман Джаксън, г-н и г-жа Дамаронде, Нила Кастил и Гейвин, г-жа Велвадийн, кметът Суоп. Вярвам, че всички са все още живи в други градчета. Вярвам, че все още носят частица от Зефир в себе си и че, където и да отидат, оставят семето на Зефир в земята. Както правя аз.

След като завърших колежа, работих в течение на две години за един вестник в Бирмингам. Пишех заглавия и редактирах статиите на други журналисти. Когато след работа се прибирах в апартамента си в този голям град, сядах пред магическата си кутия — не онази същата, а нова — и пишех. И пишех. Разказите се понасяха по пощата и се връщаха обратно. След това, от чисто отчаяние, опитах да напиша роман. Чудо на чудесата, той си намери издател.

Сега съм библиотека. Малка, но раста.

Забавям колата, докато минаваме край къща, отдалечена от улицата и кацнала до обор.

— Той живееше точно тук — казвам на Санди.

— Уау! — възкликва Скай. — Зловещо е! Прилича на къща с призраци!