Читать «Момчешки живот» онлайн

Робърт МакКамън

Момчешки живот

Като млади стихии търчахме в захлас там, дето ангелите плахо слагат крак и демоните се разбягваха пред нас на лесовете гъсти в тайнствения мрак. От кока-кола на бутилки през дъна далеко гледаха ни хоризонтите далечни. Не бяха цапани от гуми на кола магичните ни светове от детска вечност. По-малки братя с кучетата си ний бяхме, преправяхме в ракети към звездите колелата. Из Космоса през ден напред-назад летяхме, до Марс за пикник и — обратно към Земята. Люлеехме се по лианите с Тарзан, въртяхме ловко шпагата на Зоро. Бонд редом с нас бе кротък малчуган, сам Херкулес би паднал от умора. И бъдещето бе за нас земя далечна, родителите се въздигаха несъстарими, а времето — разстлана безконечност от слънчеви мечти осъществими. Докрай животът ни бе пълен всеки ден с одрани колене, усмивки и гълчава. Старчок наднича в огледалото към мен, но за момчето дума днес ще става.

Предговор към изданието от 2008 г.

Защо написах „Момчешки живот“

Оказва се по-лесно да напиша книга, отколкото да пиша за книга, която вече съм завършил.

Доста странно, нали? Предполагам, че става така, понеже за мен веднъж създадената книга е като готова бронзова статуя. Няма какво повече да се добави или извади, всичко в нея е точно както е редно да бъде. Или пък не е. Понеже писателят, ако има късмет, все още не се е превърнал в бронзов паметник и продължава напред, което означава, че научава повече за изкуството да пишеш. Така че понякога е трудно да поглеждаш назад към ранното си творчество, понеже неизбежно откриваш нещо, което би искал да извадиш или пък ти се ще да добавиш, само че статуята не бива да се пипа.

След като вече съм обяснил причините, мога да кажа, че, погледна ли към „Момчешки живот“, всъщност не намирам кой знае каква нужда от промени. Винаги съм вярвал, че при завършването на една книга е чудесно, ако тя се окаже поне петдесет процента от онова, на което си се надявал при започването й. За мое изумление на финала на „Момчешки живот“ открих, че тя покрива първоначалните ми надежди на около деветдесет процента.

Не пиша и никога не съм писал по предварителен проект. Боравя с тъй наречените от мен „знаменателни сцени“ — събития, които се случват в началото, в средата и към края и които, да се надяваме, ще насочват процеса на писане в правилната посока, но единствения път, когато се опитах да използвам предварително подготвен план, не завърших книгата. Вече знаех всичко, което ще се случи в нея, така че защо трябваше да се мъча да я пиша?

Като цяло просто се опитвам да кажа, че пиша на първо място за самия себе си. Искам да съм свой „първи читател“. Искам да пиша книги, които бих чел с удоволствие, стига да не се стараех толкова да ги сътворя. Разбирате ли ме? Поне за мен всичко това има смисъл и чрез този подход към писането си давам възможност да очаквам с нетърпение развоя на книгата.